Чичо Пейчо заженил сина си. Булката била от друго село. Вдигнала се голяма сватба. Дошли много сватбари и от моминото село. Два дни свирили гъдулките, два дни гостите яли, пили и се веселили.
Третия ден другоселците се застягали за път. Тръгнали да си отиват. На изпращане чичо Пейчо дал на всеки сватбар другоселец кому една, кому две пълни шепи орехи. Сватовете задянали торбите и се сбогували.
– Е, хубава сватба направихме, тате! – рекъл младоженецът. Гостите си отидоха сити и доволни!
– Колкото и да гощаваш хората, синко, и да ги даряваш, все някой ще остане недоволен! – отговорил чичо Пейчо. – Ела с мене да повярваш!
По пряка пътека чичо Пейчо и синът му прекосили пътя на сватбарите и се затулили зад една трънка. Другоселците минавали на тумби на тумби и си приказвали:
– На много сватби съм бил, но тази ми най-хареса!
– Чичо Пейчо добре ни посрещна!
– На всичко отгоре и орехи ни даде! – рекъл един.
– То пък едни орехи! Дребни и костеливи! – обадил се друг.
– То поне по равно да даваше! – процедил трети и плювнал през зъби.
