Преди много години в някои дни такава гладория гонела чичо Пейчо и стринка, че нямали коричка хляб за ядене.
– Сиромах човек – жив дявол! – казват.
Но, изглежда, стринка е била по-голям дявол. Тя ушила расо, наложила на чичовата глава калимявка и той, както бил нестриган и небръснат отдавна – изведнъж станал готов поп.
– Намерила съм и село без поп! – рекла стринка. – Ще те запопя, та и ние да видим бял свят.
Чичо усмихнат погледнал новите си одеяния и отговорил:
– Само някое куче да не ни сръба!
– Хората са хрисими – успокоила го стринка. – Приготвила съм и голяма торба. Живот ще живеем.
Една сутрин селото осъмнало с поп. Де що имало некръстени деца, невенчани младежи, неопети умрели, с една и съща молитва поп Пейчо ги оправял във вярата и мъкнел пълна торбата в къщи.
Но таман сиромахът отворил очи, ето ти проклетия. Научил владиката и отишъл в селото.
– Я да дойде попът, да го видя! – поръчал той.
Чичо Пейчо се представил, поклонил се, както е редно, целунал тлъстата владишка ръка и застанал смирено.
– Тебе кой те запопи? – сърдито попитал владиката.
– Аз го запопих! – пристъпила стринка и му бутнала в ръцете пълна кесия пари.
Щом опипал кесията, владишките очи омекнали.
– Какъв ти е попът?
– Мъж ми е.
– А как си гледа работата?
– В ръцете си я държиш, владико свети. Ти ще кажеш! – хитро се усмихнала стринка и намигнала.
– Хм – поизкашлял се владиката и потрил ръце. – Както виждам, сега е добре, но другия път да бъде още по-добре. Аз пак ще дойда.
Като изпратили владиката, стринка се присмяла:
– Хората магарета правят владици, че аз мъжа си ли да не запопя?!
