Ненко живял преди години в малка къщичка накрай село. Дрехите му били толкова скъсани, че му се виждали голотиите. Затова му викали Ненко Голия.
– Защо да си кърпя дрехите? – казвал той. – Нали пак ще се скъсат?!
Къщичката му била стара, с напукана и паднала мазилка.
– 3ащо да я мажа? Пак ще се изкърти!
Веднъж неколцина селяни от дума на дума заговорили за Ненко.
– Аз – казал един – ще му дам две крини жито да засее, та и той да има за какво да се грижи.
– И аз! – рекъл втори.
– Аз пък – обадил се трети селянин – ще му дам парче нива. Нека да го работи, докато е жив!
Сговорните селяни отишли при Ненко Голия.
Ненко седял пред къщичката и се препичал на слънце.
– Дойдохме да те зарадваме! – казали му селяните. – Поговорихме и решихме да ти дадем нива и няколко крини жито да си засееш…
– Добре сте решили – отговорил Ненко и кръстосал крак връз крак, – но да речем, че изора нивата и засея житото – напролет то ще изкласи и ще узрее на лято. Но като стане за жътва, ако се зададе някой облак, ако загърми и затрещи и ако удари едър град – ще очука житото! Та кажете, защо да ора и да сея, ако го очука града?! Не е ли по-добре – засмял се Ненко с четинестото си лице – да ми дадете житото да изкарам зимата?
