Разправят, че в доброто старо време в царството на хан Магарешки уши имало седем плешиви богаташи и един бедняк – Сигсегир. Седемте богаташи мразели бедняка. Обидно им било, че той имал гъста коса, а техните глави били голи и лъскави като речни камъни. Но най-много го мразели, защото често се присмивал на глупостта им.
Веднъж, когато Сигсегир пасял чуждите коне, богаташите, без да му мислят много, подпалили къщата му.
Върнал се Сигсегир – няма му къщата: изгоряла! Разбрал беднякът, че богаташите са я подпалили, но нищо не им казал. Насипал в един мях пепелта и въглените, метнал го на гърба си и отишъл в близкия град.
Вървял по улиците и задявал всички с меха.
Срещнал един много богат човек. Бутнал го с меха, богатият се разсърдил и се развикал:
– Какво носиш? Дай да видя какво има в меха!
– В меха има сребро и злато. Нося го подарък на хана. Среброто веднага ще се превърне в пепел, а златото на въглени. Тъй че не мога да ти покажа какво има в меха.
– Лъжеш! Дай да видя! Ако в меха наистина има пепел и въглени, ще ти го напълня със сребро и злато.
– Е, тогава виж! – казал Сигсегир.
Надникнал богатият в меха, гледа: само пепел и въглени.
– Казах ли ти аз да не гледаш! – развикал се Сигсегир. – Ще отида сега да се оплача на хана, че ти превърна златото му на въглени.
Уплашил се богатият човек и напълнил меха на хитрия Сигсегир със сребро и злато.
Метнал Сигсегир меха на гърба си, върнал се в къщи и почнал да брои златото и среброто пред очите на плешивите богаташи. Те се втрещили от завист. А когато дошли на себе си, попитали:
– Откъде си взел това богатство?
Сигсегир отговорил:
– А че напълних един мях с пепел и въглени, тръгнах по улиците и почнах да викам: „Сменям въглени от изгорелия си дом срещу сребро!“ И всички идваха и вземаха. За пепелта даваха сребро, за въглените – злато!
Като чули това, плешивите богаташи се спуснали към домовете си и ги подпалили. Когато къщите им изгорели, напълнили меховете с пепел и въглени и отишли в града. Там тръгнали из улиците и почнали да викат:
– Сменяме въглени от изгорелия си дом за злато! Сменяме пепел от изгорелия си дом за сребро!
Чули хората и тъй се ядосали, че почнали да пердашат плешивите богаташи. Пердашели и думали:
– На̀ ви сребро за пепел! На̀ ви злато за въглени!
Досетили се богаташите, че Сигсегир ги е излъгал. Дочакали нощта, когато той изкарал чуждите коне в степта да ги пасе, и заклали единствената му крава.
Върнал се беднякът на разсъмване и веднага разбрал кой му е заклал кравата.
Нищо не казал на богаташите. Налял в един волски мехур малко червена боя, мушнал мехура в пазвата си и тръгнал из степта. По залез-слънце срещнал седем камили с бяло петно на челото. Боядисал хитрецът белите петна червени и продължил по-нататък. Но не станало нужда да върви дълго: скоро срещнал един човек.
– Не си ли виждал седем камили с бяло петно на челото? – попитал човекът.
– Не – рекъл беднякът. – С бяло не съм виждал, но с червено видях. Ей ги де пасат тия камили. Виждаш ли ги?
– Та това са моите камили! – зарадвал се човекът. – Само че не казваш истината: на челото им има не червено, а бяло петно!
Тогава Сигсегир отговорил:
– Ако излязат бели, ще ти дам торба сребро и злато. Но ако са червени, ще взема камилите за себе си. Съгласен ли си?
– Съгласен! – зарадвал се стопанинът на камилите.
Отишли при камилите и веднага видели, че на челата им има не бяло, а червено петно.
Седнал беднякът на най-голямата камила и подкарал другите пред себе си.

Видели богаташите бедняка със стадо камили и малко останало да заквичат от завист.
– Откъде имаш толкова камили? – попитали те.
Сигсегир отговорил:
– А че вървях си по улиците из града и виках: „Сменям седем волски мехура за седем камили.“ И ги размених.
– Хайде и ние да направим тъй! – решили богаташите.
Заклали всичките си волове, а заедно с тях и кравите, че като се развикали из улиците на града:
– Сменяме волски мехури за камили! Сменяме волски мехури за камили! Чули хората и се разсърдили:
– Какво бе, вий нас за глупаци ли ни смятате!
И почнали да ги налагат:
– На̀ ви камили за волски мехури! На̀ ви камили за волски мехури!
Едва се отървали живи плешивите богаташи. И щом дотичали в къщи, решили:
– Ще убием Сигсегир, та да не ни лъже вече!
Хванали бедняка и го завлекли в гората. Там го вързали на върха на едно високо дърво и се завтекли на седем страни да съберат сухи вършини, за да подпалят дървото.
Стоял беднякът на дървото и чакал смъртта. Изведнъж гледа: на дорест кон препуска нойонът, чийто добитък той пасял. Тоя нойон бил жесток и алчен човек и неведнъж за нищо и никакво набивал Сигсегир.
Видял нойонът бедняка на дървото, спрял буйния кон и попитал:
– Защо стоиш там вързан?
Сигсегир отговорил:
– Лекувам се тук от тежка болест.
– От каква тежка болест?
– Разболяха ми се очите – рекъл хитрецът. – А това дърво веднага лекува болни очи. Сега виждам като степен ястреб, а до вчера не можех да различа крава от камила.
Тогава нойонът се провикнал:
– Ей сега ще се кача при тебе. Моите очи постоянно сълзят. От ден на ден виждам все по-лошо и по-лошо!
Сигсегир попитал:
– А къде отиваше уважаемият нойон?
– Загубих седем коня, та съм тръгнал да ги диря – отговорил нойонът.
– Качи се тук, а аз ще ида да диря конете – казал Сигсегир.
– Та как ще се кача? – рекъл нойонът. – Виж в каква разкошна шуба съм облечен – копринена, подплатена с лисичи кожи. Ще я изпокъсам по чворовете, като се качвам.
– А че съблечи я и я остави под дървото – посъветвал го Сигсегир.
Нойонът го послушал. Качил се на върха на дървото, там Сигсегир го вързал здраво за ствола и се спуснал на земята. Облякъл копринената шуба с лисичите кожи, метнал се на дорестия кон и препуснал.
В това време от всички страни седемте плешиви богаташи донесли вършини и подпалили дървото, на което бил нойонът.
Привечер богаташите се прибрали в къщи – гледат и не могат да повярват на очите си: седи си беднякът, сякаш нищо не е било, на него – синя копринена шуба с лисичи кожи, а наблизо вързан дорест кон с богата премяна.
– Че нали те изгорихме, бе? – развикали се плешивите богаташи. – Как си попаднал тук?
А беднякът рекъл:
– Когато ме горяхте, аз се изкачих заедно с дима на самото небе. Там тръгнах по облаците и стигнах до двореца на хана на Драконите. А излезе, че в двореца на всички пътници дават кон, който може да лети по въздуха, и шуба от лисичи кожи. Жалко, че не бяхте там и вие с мене! Но не съжалявайте – когато летях над морето, забелязах, че на дъното му пасат коне. И стадото няма ни коняр, ни стопанин.
Щом чули това, плешивите богаташи заразпитвали един през друг:
– Къде? На кое място?
– Вървете след мен! – казал Сигсегир.
Завел ги на брега на морето и рекъл на най-дебелия богаташ:
– Вземи тая върлина и влизай в морето. Щом видиш конете, размахай върлината. Тогава и другите ще се спуснат за плячка.
Взел дебелият богаташ върлината и влязъл в морето. Направил пет-шест крачки и попаднал в подводна яма. Върлината се заклатила и богаташът изчезнал от погледа им.
Тогава Сигсегир се развикал:
– Влизайте по-скоро подир него! Иначе той ще вземе всичките коне за себе си!
Плешивите богаташи се хвърлили в морето и потънали. Оттогава никой не ги видял вече.
Ето докъде водят злобата и алчността.

КРЕДИТ: „Седемте плешиви богаташи“, монголска народна приказка – неизв.прев. от руски из „Приказки на страните с народна демокрация“, Библиотека „Детска радост“ No3 (1963г.), ИЗДАТЕЛСТВО на ЦК на ДКМС „Народна младеж“;