Как беднякът обядвал с надутия пан

Живял някога един пан, безмерно богат и надут. С никого не другарувал, а селяците дори за хора не смятал – миришели много лошо – на пръст. Затова бил заповядал на всички свои лакеи да напъждат простите хора далече от него.

Събрали се веднъж селяните и от дума на дума, разприказвали се за пана.
– Аз съм го виждал отблизо – похвалил се първият. – Срещнах го веднъж на полето.
Друг се намесил:
– И аз, и аз. Вчера през оградата го видях да пие кафе на балкона.
Приближил най-големият бедняк в селото, чул ги и се разсмял:
– Чудо голямо, че си го видял през оградата! Аз ако искам, направо мога да обядвам с пана!
– Ти ли, голтако?! Ти ли ще обядваш с пана? Само да те види, ще те изгони. Няма да те пусне даже до къщата да припариш! – развикали се останалите.
Избухнала свада. Хората настоявали:
– Лъжеш!
– Не лъжа! – настоявал беднякът.
– Щом е така, върви да обядваш с пана. Ако успееш, ще ти дадем три чувала жито и два вола. Провалиш ли се, ще сториш каквото ти заповядаме.
– Става, съгласен съм! – приел облога беднякът.

Влязъл в имението на пана и щом го видели, лакеите хукнали да го гонят.
– Стойте бре, хора – извикал голтакът. – Добра вест нося на пана.
– Каква вест?
– Никому няма да кажа, само на господаря!

Лакеите казали на пана какво става. Зачудил се той – не за просия е дошъл тоя селянин, вест носи някаква. Кой знае, от това може да изскочи изгода… И наредил на лакеите:
– Доведете го!

Довели простия селянин. Панът приближил и попитал:
– Каква вест носиш?
Селякът се огледал и рекъл:
– Почитаеми пане, очи в очи искам да говоря с тебе.
Любопитството надвило пана – за какво става дума. И наредил на лакеите да излязат. Щом останали сами двамата, селянинът прошепнал:
– Пане милостиви, кажи колко струва една буца злато колкото конска глава?
– Защо питаш? – смаял се панът.
– Ами трябва ми…

Светнали очите на пана, ръцете му затреперили. „Ех – рекъл си той, – не току тъй пита голтакът! Явно, намерил е нещо…“. И взел да подпитва.
– Я, кажи ми, човече, защо ти трябва да знаеш?
Селянинът въздъхнал дълбоко и рекъл:
– Ами твоя воля господарска, щом не щеш да ми кажеш. Сега нямам време, трябва да вървя да обядвам.
Обхванат от алчност, панът цял се разтресъл и напълно забравил погнусата. „Тоя ще го подлъжа и ще му измъкна цялото злато.“ А на глас рекъл:
– Слушай, човече, закъде толкова бързаш? Като си гладен, защо не обядваш с мене?
И на мига наредил на лакеите:
– Скоро слагайте масата, сипете да сръбнем по една люта горилка.
Лакеите на бърза ръка сложили масата, поднесли мезета, наляли горилка.

Панът взел да кани и гощава селяка:
– Сръбни си, човече! Хапни си, хапни си на воля, не се притеснявай.
Гостът добре си похапвал и пийвал, нищичко не отказвал. А гордият господар току му сипва, току му сервира. Панът напоил и нахранил бедняка до насита и казал:
– Хайде сега, по-скоро ми донеси буцата злато колкото конска глава! Аз ще имам грижа за нея, пък за награда на тебе ще дам цяла  жълтица.
– Не, господарю, няма да донеса златото!
– Защо бре, човече?
– Защото го нямам.
– Как така, нямаш го? Тогава защо питаш колко струва?
– Ами чудех се, беше ми интересно.
Здраво се ядосал панът, разлютил се, посинял целият, тропнал с крак и се развикал:
– Махай се от тука, глупако!
А беднякът отвърнал:
– Милостиви пане, не съм баш такъв глупак за какъвто ме вземаш. Хем с тебе се позабавлявах, хем спечелих три чувала жито и два витороги вола! За толкова много глупакът ум няма.
И след тези думи селянинът си тръгнал.