Битови приказки

Мечето и Коко

Препоръчва се за възраст над 3 год.
4мин
чете се за

Духна вятър от планината. Донесе хладина и мирис на ягоди и боровинки. Домъчня на малкото мече. Тук долу, в ниската гора, ягодите и боровинките отдавна бяха свършили. Оставаха само разни коренаци и неузрели, кисели къпини. Но старата Мецана, майката на мечето, не му даваше да излезе из гората, да мине широката поляна и да се качи по планината, отдето вечер горнякът донасяше такъв сладък мирис на ягоди.
– Там има хора, които са зли. Те ще те хванат, ще те убият и ще ти одерат кожата – казваше Мецана и го дърпаше със себе си из глухи и тъмни дерета. А в тях имаше само папрати и трънки. Те дращеха мечето по носа. И то никак не беше доволно.

Затова една заран рано, докато Мецана спеше, мечето се измъкна из дупката, изкатери се тихо нагоре и хукна да бяга. Мина долната гора и се изкачи на широката поляна. Като погледна оттам, свят му се замая и му стана драго. То се изправи на задни лапи и заскача насам-натам из тревата, край лайките и богородичните хурки, край паричките и тъмносините тинтяви. А отгоре се смееха месецът, който залязваше, и слънцето, което изгряваше. Мечето толкова много се зарадва, че дори ягодките забрави.

Но изведнъж нозете му се подкосиха. Насреща му идеше нещо много странно. Голямо като него, а на главата му червена шапчица, на снагата му бяла ризка. На човек не мязаше. Мецана казваше, че хората били големи колкото нея. На мече също не приличаше. Мечето не знаеше, че както има малки мечета, тъй има и малки хора. Затова се уплаши толкова от Коко. А Коко беше тригодишният син на леля Милка. Леля Милка от три дни обръщаше сено с други жени в една колиба от клони и не знаеше, че детето е тръгнало самó из поляната.

Мечето се уплаши от Коко. Но и Коко се стресна от мечето. Ала скоро и двамата се престрашиха. Доближиха се. Коко докосна мечето. Видя, че е рунтаво, меко, със студено носле. Мечето подуши Коко. Усети, че е гладичък, топъл, с малки ръчички, които знаят да милват. И изведнъж двамата се харесаха, заскачаха, прегърнаха се, преметнаха се и хукнаха по поляната, към гората. Навлязоха под високите дървета.

Тиха беше вековната гора. Слънце проникваше през широките клони и позлатяваше сухите листа под дърветата. А по малките полянки, под буките, растяха ягоди и боровинки. Заради тях и Коко, и мечето бяха избягали от майките си. Но горкият Коко не намираше ни ягоди, ни боровинки. Не ги усещаше с носа си, като мечето. Затова седна натъжен под една бука. А мечето го бутна по рамото с нослето си и го накара да стане. Сетне го поведе, показа му боровинките и ягодите, и клекна до него. Дълго ядоха двамата ту боровинки, ту ягоди. Като се наситиха, тръгнаха към полянката, за да поиграят наново. Щом излязоха от гората, видяха, че отсам иде Мецана и души по следите им, а оттатък върви леля Милка и вика: „Коко, Коко!“

И нито Мецана се страхува от леля Милка, нито леля Милка се плаши от Мецана. И двете за децата си мислят и от нищо не се боят. Когато двете майки видяха мечето и Коко, спуснаха се към тях. Мецана грабна мечето в зъби, а леля Милка – Коко в прегръдки. И избягаха, всяка със своето дете, едната насам, другата нататък.

Когато се скриха една от друга, Мецана наби мечето, а леля Милка – Коко.
– Ами ако те беше убил и одрал човекът? – викаше Мецана.
– Нали не ме уби! – отвръщаше през сълзи мечето.
– А да беше те изяла мечката? – крещеше леля Милка.
– Нали не ме изяде! – отговаряше Коко и си триеше сълзите.

И нито Коко, нито мечето разбраха защо ядоха бой. А като пораснаха, колкото и да им приказваха, те не вярваха, че всички хора са лоши и че всички мечки ядат хора.

КОРИЦА: Мечка 1829 – 1880, издател: firma Jos. Scholz

prikazki.eu