Един ден частите на тялото човешко, като им се видяло много тежко да работят едни за други, започнали да хвалят своите заслуги, а подир туй се запрепирали за нещо и свадили се най-накрай горещо.
– Не щем да работим все ние двете самички! – започнали ръцете.
– И ний не щем да носим всички! – добавили нозете.
– Бре, чудо голямо! И ний за себе си ще гледаме веч само – откликнали очите, – че от всите за нас се пада работа най-тежка: да бдим и се въртим през целий ден на въртележка.
– И нам не ни се никак вече слуша, че бе ни и без туй дошло до гуша! – рекли ушите. — Слухти през делничните дни и през нощите, а дойде ли неделя да починеш: хайде, върви да слушаш тъпани и гайди!
– Та щури ли сме ний тогава да дъвчем за господня слава! – обадили се и устата.
– Ех, щом ще е така, и аз ще ви река – откликнал се възрадвани стомах, – от днес не смилам вече ни трошица! А то се май превърнал бях на междуселска воденица.
– Бе тая работа е малко опак и някак си не чини — въздъхнала главата, – но пък не ще е зле и моят мозък малко да почине.
И тъй, от безразсъдството обзети, престанали да работят ръцете, престанали да ходят веч нозете, не гледали очите, не слушали ушите, мълчели и не дъвчели устата, стомахът не приемал веч храната, за никого не мислела главата.
А изоставеното тяло безпомощно под ореха лежало — лежало си по гръб и тихо плачело от глад и скръб.
И почнало то бързо да линее, да страда, да более, да слабее — а заедно със него и ръцете, а заедно със него и нозете, очите, ушите, стомахът, устата, главата.
Изминал ден така. И два дори. И ето че на третия, в зори, ръцете се разшавали самички:
– Събрахме тук за всички, събрахме цяла кривачка трошички, отронени от палави деца… Сдъвчете ги, о, златни устица!
Ала, макар и гладни, там устата все още си стоели на ината:
– Не щеме!
– Сдъвчете ги, че дявол ще ви вземе! — обадила се кипнала главата.
– Не виждате ли, че ще си измреме, че всички тук ще пукнеме от глад с туй несъгласие и тоз инат!…
– Така е, право е! — рекли очите.
– Самата истина! — добавили ушите.
– Смилете се най-после и дъвчете! — примолили се тихичко нозете.
– И аз се веч приготвих, хай почнете — рекъл стомахът.
И ей: устата със усмивка плаха поели сухите трошици.
И тъй от него час заработили пак ръцете, заприпкали нозете, започнали да гледат пак очите, започнали да слушат пак ушите, старателно задъвкали устата, стомахът мелел ден и нощ храната и мислела за всички пак главата.
КРЕДИТ: Източник – „Приказки от български писатели“ – 1981 г., изд. Български писател;
