Малкият Петърчо бе седнал сред стаята и гледаше дебелите си топчести краченца, обути в шарени чорапки. Чорапките бяха на сини и червени черти. Гледа Петърчо краченцата си и изведнъж – търкулна се на гръб и ги издигна нагоре. И ето – те не са вече крака, а двама същински, големи войници. Единият се казваше Типел, а другият – Тапел.
Типел имаше червен нос, а Тапел син, защото те току-що бяха дошли отвън, а вън беше ужасно студено.
И малкият Петърчо изведнъж им извика: „Хо-дом, марш!”
Също както капитанът вика на войниците в казармата. Типел и Тапел започнаха да крачат насам-натам из въздуха, напред- назад. Петърчо току повтаряше: „Левии, деснии!”
Но двамата войници толкова се разпалиха, че не искаха да слушат повече Петърчовия глас. Разлудуваха се и удариха бегом.
– Стой! – извика най-сетне Петърчо.
Той се беше вече толкова изморил, че искаше да иде да вземе пушката на чичо си и да застреля двамата луди войници.
Но като разбраха това, войниците се уплашиха и изведнъж – туп! – паднаха като умрели на земята. И ето ги, че пак си бяха не войници, а две дебели топчести краченца, обути в шарени чорапки.
