Край речица на полянка Мързелан и Мързеланка си живели във къщурка, ниска като костенурка. Ала дъжд ли се извий – къщичката ще ги скрий, зимна буря ли завей – в къщи ален огън грей.
Имали си те козица, с бяла пухкава брадица и на кривите рогчета с две пиринчени звънчета. Крехко в трема тя врещяла, с ясен звън ги веселяла и ги хранела с попара, щом тревицата покара.
Късно сутрин Мързелан дръпвал вехтия юрган и побутвал Мързеланка:
– Ставай, пиле, стига нанка!
Но невястата кротува и се прави, че не чува.
– Ставай мари, Мързелано!
– Луд ли си бре – толкоз рано!
Най-подире къмто пладне те надигали се гладни и си хапвали попара във гаванката си стара. После с въже във ръката той отивал във гората и събраните дърва сам отнасял във града. А невяста Мързеланка тежко сядала на сянка – с почнатата от неделя чужда прежда и къделя.
Тъй минавали се дните, тъй живели те честити.
Но – случило се веднъж, че козицата им бяла, що свободно си пасяла в къра там нашир и длъж, се объркала в тъмата и изчезнала в гората.
– Бре, къде ли е ваджишка! – рекла булката с въздишка. – Потърси я, Мързелане!
– Нищо няма да ѝ стане! Ти ще видиш, че самичка ще си дойде таз козичка.
– Ще ѝ видиш веч рогата на полянката в гората.
– Я недей ми дига врява! – кипнал Мързелан тогава. – Щом ти трябва – прав ти път! Хе полето, хе лесът!
– Брава, тъй, ами че как! Аз ще тръгна в тоя мрак да лудея по гората, ти пък скрий си тук главата и очаквай под юргана за попарата зарана!
И разсърдени тогаз, легнали си те завчас и сънували насън, че се гонят с меден звън две стада кози навън.
А в далечен пущинак, де не стъпва кози крак, Вълчо срещнал сам-самичка просълзената козичка, па любезно се засмял и завчас си я изял.
Дигнали се пак по пладне нашите ленивци гладни. Но не яли веч попара във гаванката си стара.
– Ех – въздъхнал примирен Мързелан след някой ден, – като имаме къщурка, въженце и пъстра хурка, криво-ляво щем прекара на света и без попара!
И занизали се дните, вечерите и нощите. И семейството лениво заживяло пак щастливо.
Но веднъж над божи свят рукнал едър дъжд и град: изпочукал класовете, с меч пронизал листовцете – и на къщицата крива счупил керемидка сива.
– Слушай, мъжо Мързелане, няма то така да стане – рекла грижната съпруга, – трябва да поставиш друга! На̀ – отново падна капка на съдраната ти шапка!
– Не – съпругът ѝ отвръща, – грижата за всяка къща на стопанката се пада! Я скочи ти като млада и догде те зърна аз, всичко поправи завчас!
– Бооже – рекла Мързеланка, – станала съм вече сянка! Делник-празник, сряда, петък шетай пусти женски шетък – а сега за Мързелана и зидарка пък да стана!
Никой труд си не направил и вредата не поправил. А дъждовната вода текла, текла за беда. Гнили ден из ден гредите и рушили се стените. И когато над света долетяла есента и един намръщен ден ревнал вятърът студен, в миг къщурката прогнила до основи се срутила.
Изпод купището жалко се измъкнал подир малко, цял във прах и пот облян, злополучни Мързелан. А с оскубана глава изпълзяла след това и нещастната стопанка – пъргавица Мързеланка. И приседнали тогава те на жълтата морава, поспогледнали се криво, па заплакали горчиво, че си нямат ни козица със рогчета и брадица, нито въже, нито хурка, ни пък нисичка къщурка.
