Дот, Тоти и Пънч
пристигнаха в кош,
и чудни номера научиха
тези три супер кучета.
Сутринта преди Коледа Дора, Бес и Боби бяха много заети. Докато помагаха на мама за коледната украса, откъм външната врата се разнесе познатото „чук-чук-чук“ и пощальонът им донесе писмо.
Децата нямаха търпение да разберат от кого е.
– О, мамо, мамо, дядо ни е изпратил писмо!
– Обзалагам се, за да ни каже, че ще посрещне Коледа с нас! – извика радостно Боби.
Всички се скупчиха около мама и тя зачете на глас:
„Очаквайте ме днес следобед. Предай на децата колко много ги обичам и че дядо ще им доведе три сирачета, с които се надявам да се отнасят много добре.“
– Ах, колко забавно! – възкликна Дора.
– Ще си направим весело парти, защото ще станем шестима – присъедини се и Бес.
А Боби безцеремонно добави:
– Надявам се да са добри!
После всички отново се захванаха с работата, като се чудеха кои ли ще са тези мънички сирачета.
Скоро украсата беше готова и децата застанаха на прозореца да чакат каретата, която бе изпратена до гарата, за да посрещне дядо.
– Ето ги! – извика Дора, когато колата се показа по алеята и всички хукнаха да посрещнат очакваните млади гости.
Представете си колко смаяни останаха, когато видяха дядо да слиза от каретата, а Джеймс да внася палтото и багажа му.
Малчуганите хукнаха към него да го целуват и попитаха:
– Какво се случи, че пристигаш сам? Ние мислехме, очаквахме, че с теб ще доведеш три малки приятелчета.
Но дядото само се усмихна, без да отговори на въпросите им. Когато се настани удобно в голямото кресло до камината, поръча на децата да му донесат багажа.
С много бутане и влачене те най-сетне успяха. Миг след това видяха трите най-сладки кученца от породата мопс, които можеш да си представиш.
– Ето ги – каза дядо – трите сирачета, за които ви писах. Не съм казвал, че са приятели. Миналата седмица горката стара Дидо почина и остави тези три мъничета, които, реших, че ще поискате.
Децата се разсмяха от сърце на грешката, която бяха направили и обясниха как са решили, че в писмото се говори за деца.
После дядо извади кученцата от коша и подари на всеки по едно. Мопсът на Дора имаше на врата си синя панделка с малко звънче, на която пишеше „Тоти“. Всички решиха, че името е очарователно. Мопсът на Бет имаше розова панделка и иметo му беше Дот. Боби получи най-малкото кафеникаво кученце, което се казваше Пънч.
Всички бяха предоволни от коледните подаръци на скъпия дядо и обявиха, че е велико да получиш „тези малки, пухкави дебеланчовци“ и да се грижиш за тях.
В началото децата се притесняваха, че тяхното огромно куче Сан Бернар няма да хареса новодошлите, но след като внимателно ги подуши, той изглежда нямаше нищо против. А трите мъничетата полудяха от радост, че могат да си играят с голямата му рунтава опашка и да му хапят ушите.
Децата помолиха мама да им направи три малки възглавнички, на които кученцата да си лежат на топло до огъня.
Всички заедно измислиха весели игри с връв или топка. Понякога малките кучета късаха роклите на момичетата, заради което им се караха, но когато бяха добри, те получаваха вкусни кучешки бисквитки.
Научиха ги да сядат на задните си крака и на разни други забавни номера.
Когато излизаха на разходка, им слагаха малки кучешки палта, които Дора и Бес ушиха. Когато Тоти и Дот пораснаха достатъчно, носеха мънички кошнички на вратлетата си, в които момичетата поставяха лакомствата, които си купуваха.
Пънч се научи да носи в уста молива на Боби по пътя за училище и беше много горд, когато децата от училище си играеха с него.
Малките кученца се оказаха верни приятели и за Дора, Бес и Боби те бяха най-хубавият коледен подарък, който някога са получавали.
КРЕДИТ: „Three Little doggies“, Mabel; КОРИЦА и ИЛЮСТРАЦИИ: George Lambert; ПРЕВОД:
