Басни & Истории за животни

Иванчо и малкото патенце

Препоръчва се за възраст над 3 год.
3мин
чете се за

Един старец седеше край едно блато с въдица в ръка и ловеше риба. Блатото бе обраснало с гъста зелена тръстика. Между нея се криеха рибките. Криеха се, но не се ловяха на въдицата. Старецът се ядосваше и бъбреше:
– Лукави рибки, само червеите изядат, а не се закачат. Чакайте, аз и друго знам!

Рибарят извади от торбичката си малко царевичен хляб, намачка на топчица едно късче, закачи го на въдицата и го хвърли между тръстиките. Отведнъж нещо задърпа конеца. Развълнува се душата на рибаря и той потегли пръчката.

Но що да види? Наместо рибка, на въдицата беше се закачило едно диво патенце. То заплющя с крилца, записука и се замъчи да се освободи, но въдицата здраво бе го закачила за човката. Старецът го изтегли накрая, откачи го внимателно от острата кукичка, хвана го за крачката и почна да го милва и да му говори:
– Ой, на дядо хубавичкото! Шаран търсих, пате улових. Патенце като патенце – и от него става яхнийка.
Патенцето, уплашено, цяло трепереше и току се примоли с човешки глас:
– Моля ти се, дядо, пусни ме! Имам братче неопитно, сирачета сме, майка ми ловци убиха. Какво ще прави самичко моето мило братче?
– Не, патенце, не, миличко, не пищи, не плачи, няма да те пусна! Аз имам малко внуче – Иванчо се вика, при него ще те заведа, той ще ти бъде братче и по-хубаво, и по-вярно – рече рибарят.
– Иванчо знае ли да плава?
– Не знае.
– 3нае ли да хвърка?
– Не знае.
– Не може да ми бъде братче твоят Иванчо, дядо… Пусни ме!
– Мълчи! Ни дума повече! Не те пущам. Иванчо наш знае да чете, да пише. И тебе ще научи.
– Пусни ме, дядо, не ми трябва мене да чета и да пиша!

Не се умилостиви старецът. Кораво сърце имаше той, пък искаше и Иванчо да зарадва с това хубаво патенце. Върза му той крачката, турна го в торбата и го занесе вкъщи.

Взе Иванчо патенцето, зарадва се, засмя се до уши. Турна го той в една кошница. Вечерта, като си легна, остави кошничката до възглавницата си. И тъкмо Иванчо заспиваше, чу – някой го вика:
– Иванчо, Иванчо!
Трепна, отвори очи Иванчо, гледа – патенцето проточило шийка от кошничката, говори с човешки глас:
– Иванчо, ти спиш, но аз не мога да спя. Аз мисля за братчето си. То сега плаче за мене в блатото, пусни ме да ида при него!
– Не, патенце – рече Иванчо – остани при мене! Аз нямам сестричка. Нека ти да си ми сестричка. – Какво братче ще си ми ти, Иванчо? Не знаеш да хвъркаш, не знаеш да плаваш.
– Научи ме, патенце, научи ме ти да плавам, да хвъркам!
– Добре, Иванчо, ела с мене да идем до блатото. Там ще те науча да плаваш и да хвъркаш.

3арадва се Иванчо, стана, облече се, прегърна патенцето и тръгна. Месечинката светеше. Нощта беше светла. Пътят се виждаше. Блатото блещеше. Жаби крякаха в блатото.
– Какво блещи тъй страшно? – попита Иванчо.
– От небето късчета са паднали, Иванчо!
– Ами кой вика тъй страшно?
– Водният цар – войската си събира.
– Защо я събира, патенце?
– Искат дядо ти да уловят и в блатото да го удавят.
– 3ащо, патенце?
– 3арад мене, Иванчо. Той улови мене, него ще уловят.
– Патенце, аз обичам дядо си. Нямам майка, нямам баща – той ми е всичкото.
– Жалко, жалко, Иванчо!
– Патенце, миличко, помогни ми да спасим дядо!
– Ако ме пуснеш, ще ти помогна.

Иванчо не мисли повече. Той отвори ръце и пусна патенцето. То трепна с криле, хвръкна, изви се над блатото и завика високо:
– Иванчо мъничък, Иванчо щуричък, със тебе ще бъде щастлив като цар старият рибар! 3арад него пусна ти, добро детенце, малкото патенце.

КРЕДИТ: Илюстрация на корицата – „Good Housekeeping“ – корица, април 1937;

prikazki.eu