Дядовата питка

Имало едно време един дядо и една баба. Рекъл дядо на баба:
– Бабо, опечи питка!
– От какво да я опека, дядо?
– Ех, от какво! Хамбара измети, нощвите остържи и ще събереш брашно за една питка!

Измела баба хамбара. Остъргала нощвите. Събрала брашно. Замесила питка. Опекла я. Турила я на прозореца да изстине.

Постояла, постояла питката, па като се търколила – от прозореца на миндерчето, от миндерчето на чергата, от чергата към вратата, па през прага, че по стълбата, та на двора, а от двора на пътя.

Търкаляла се питката по пътя, търкаляла се, а насреща ѝ се задал Зайо и рекъл:
– Питке, ще те изям!
– Не ме яж, Зайо-Байо – песничка ще ти изпея!
И запяла питката:

И питката се търкулила нататък. Изгледал я Зайо. рекъл си:
– И да не беше избягала, пак нямаше да хапна от нея. За такава изгоряла питка не си хабя зъбите!

Търкаляла се питката, търкаляла, срещнал я Кумчо Вълчо. Рекъл ѝ:
– Питке, ще те изям!
– Не ме изяждай, Вълчо – песничка ще ти изпея!
И питката запяла:

Търколила се пак питката. Изгледал я Вълчо, рекъл си:
– Без месце Вълчо пита не яде!

Търкаляла се, търкаляла се питката. Срещнала я Мецана.
– Питке, ще те изям!
– Не ме изяждай, Мецо – песничка ще ти изпея!
И пак запяла питката:

Пак се търколила питката. Изгледала я Меца, рекла си:
– Без медец питка не струва!

Търкаляла се, търкаляла се питката. Насреща ѝ Кума Лиса.

Заоблизвала се хитрушата.
– Жива да си, питке! Здрава да си! – поздравила я кумичката. – Леле, колко си хубавка!
А питката запяла:

– Ех, че хубава песничка! – ахнала Лисана. – Ох, питчице, ама аз съм стара, не дочувам. Седни ми на муцуната и я изпей още веднъж по-силно.
Качила се питката на лисичата муцуна. Запяла.
– Жива да си питке, жива да си! Чудно хубава песничка! Как ми се ще пак да я чуя! Я ела тук, питчице, на езика ми и пак я изпей! – проточила език Кума Лиса.
Скочила глупавата питка на лисичия език, а Лиса – лап-лап! – и я схрускала!