В една голяма гора живели две катерички на две съседни дървета, всяка в своята хралупа. Две катерички – две различни души.
Едната цял ден прекарвала в работа. Орехи и жълъди събирала, лешници чистила, разни гъбички, кожички от плодове – всичко дома мъкнела и настрана трупала.
Другата катеричка имала весело и безгрижно сърце. Цял ден от клон на клон скачала, птичките плашила, гнездата им разтуряла, яйцата им крала. Или пък седяла тъй, без работа, свирила, викала и се веселила. Дояде ли ѝ се, подскочи на някой дъб, откъсне някой жълъд, обели, лапне го, нахрани се и пак „скок”, „скок” – от дърво на дърво, не иска и да знае за после.
Трудолюбивата катеричка все носила, се трупала. Хралупата с мек мъх постлала, стените с листа облепила, дупките запушила, вратичката поправила. Хем хубаво, хем топло, хем приятно. Тъй минало лятото. Едната катеричка се веселила, другата се трудила.
Минала и есента. Листата окапали. Окапали жълъдите, плодовете. Кой каквото събра – събра. Другото така си изгни по калната земя, порои го отвлякоха, ветрове го засипаха.
И току настъпи зимата. Сняг покри земята. Лед скова реките. Скреж нависна по дърветата.
Прибра се в хралупата си трудолюбивата катеричка на меко, на топло. Сърцето ѝ весело, коремчето ѝ сито. Запуши лулата, погледна навън и рече:
– Каква прекрасна зима? Какви чудни дантели изплела по дърветата, какви огледала наслагала по реките! Навярно някоя сватба се готви, царска сватба. Ще има какво да се гледа.
А съседката ѝ катеричка другояче мислила. Вятър зъл блъскал разнебитената вратичка на хралупата ѝ, влизал вътре през пукнатините и внасял студ и сняг.
Мокра, гладна, треперела катеричката и ден, и нощ. Тук потърсила храна, там потърсила – никъде нищичко. Крачката ѝ премръзнали, скреж нависнал по рунтавата ѝ опашчица, сълзи изскочили от очите ѝ.
– Ами сега!
И в нещастието си тя си спомнила за съседката. Отишла при нея, почукала на вратичката:
– Съседке, съседке!
– Кой там? – обадила се съседката ѝ.
– Аз съм, аз – не ме ли познаваш, твоята съседка, твоята позната катеричка, дето лятоска те веселях с игрите си, с лудориите си.
– Е, какво искаш, съседке?
– Пусни ме да се стопля, дай ми да се нахраня, защото ще умра от глад и от студ.
Трудолюбивата катеричка отворила вратичката, видяла треперещата катеричка и се смилила.
– Ела, сестрице, ела, миличка. Мъчно ми е самичка, ела ми за дружинка.
Влязла бедната катеричка, стоплила се, нахранила се, успокоила се и рекла:
– Благодаря ти, сестричке, катеричке. Ти бе добра към мене. Аз ще ти се отплатя, но с друго – защото нищо нямам. Аз ще ти разкажа хубави зимни приказки. Много съм видяла, много съм ходила и много знам.
И двете катерички заживели заедно. И цяла зима веселата катеричка разправяла чудни приказки в топлата, в тясната хралупа, наложена с мъх.
КРЕДИТ: „Две катерички“ – Елин Пелин;
