Намерила си врана някъде бучка сиренце и кацнала на едно дърво да си закуси. Видяла я лисицата, дошла под дървото и започнала да се умилква:
– Врано, вранчице, сестрице, колко си хубава! Какви лъскави черни крила, каква горделива стойка, какъв мил поглед! О, какъв ли сладък е пък гласът ти! Запей, миличка, дай да се насладя!
Полъгала се враната от мазните думи на лисицата, отворила човка и запяла:
– Га, Га!
И сиренцето паднало от човката на враната и лисицата го изяла.
Една друга врана чула това нещо и си казала:
– Чакай, кумичке лисичке, аз ще те науча!
И взела тая врана в човката си един голям бял камък, приличен на буца сирене, и кацнала на едно дърво.
Дошла кума Лиса. Оттук се мазни, оттам се мазни и пак почнала да хитрува и на враната комплименти да прави:
– Каква си хубава, миличка Вранке! Какви Пера! Какви очи! О, пък гласът ти! Колко сладък трябва да е той! Запей, миличка, запей, та сърцето ми да зарадваш!
И враната, „възхитена“ от похвалите на лисицата, отворила човка и запяла:
– Га, Га!
Протегнала се кума Лиса за сиренцето, но то не било сирене, а тежък камък.
Тежко паднал той и счупил муцунката на кумицата-лисицата. Заболяло я и тя горчиво заплакала. Чули кокошките, навирили си опашките от радост.
КРЕДИТ: „Врана и лисица“ – Елин Пелин;
