Вълшебни приказки

Двамата фокусници

13мин
чете се за

В един хубав пролетен ден по площада на твърде прочут китайски град вървели двама мъже. Били облечени толкова обикновено, че по нищо не се отличавали от селяните, дошли да се порадват на чудесата на града. Лицата им били подобни и всичко друго говорело, че са баща и син. По-възрастният – около петдесет годишен вече имал набраздено чело и брадата му сивеела. Младият носел през рамо малка дървена кутия.

Странниците тъкмо излезли на площада, когато огромна тълпа започнала да се стича от всички страни, защото денят бил празничен и всеки искал да се повесели добре. Хората изглеждали толкова щастливи. Някои посядали под платнени шатри на открито, хапвали си, пийвали и пушели. Други купували джунджурии от пътуващи търговци, подрънквали монети и си пробвали късмета в улични игри.

Двамата мъже се щурали безцелно. Изглежда нямали ни другари, ни познати от стеклите се за разтуха хора. По някое време поспрели да прочетат публична обява до входа на градската стена и един човек стоящ наблизо ги попитал кои са и от къде пристигат.
– О, ние сме фокусници от далечна провинция, – отговорил по-старият с усмивка и кимнал към кутията. – Правим различни фокуси за забава на хората.

Скоро от уста на уста се понесла мълвата, че специално от столицата са пристигнали прочути фокусници, които умеят да правят всякакви чудеса. Случило се така, че за празника мандаринът (или кметът на града) бил поканил многобройни знатни гости в резиденцията си. Угощението вече приключвало, а домакинът се чудел още как да позабавлява своите приятели, когато един слуга му прошепнал новината за новодошлите фокусници.
– Питай ги какво умеят, – казал мандаринът с настойчив глас. – Ще им платя добре ако ни позабавляват, но искам нещо повече от изтъркани трикове с ножове и ходенета по въже. Трябва да знаят нови номера.

Слугата излязъл навън и казал на фокусниците:
– Великият ни господар ви кани да му кажете какво умеете. Ако сте майстори във вашето изкуство ще ви позволи да изнесете представление на голямата сцена пред неговите гости и всички хора на площада.
– Предай на твоя достоен господар, – отговорил по-възрастния, който ще наречем Чанг, – че няма да го разочароваме ако ни даде възможност. Кажи му, че идваме от дивен и далечен край на химери и мечти. Ние можем да превръщаме камъни в планини, ручеи в океани, мишки в слонове, с две думи няма магия, което да ни се опре.

Мандаринът бил очарован от новината, която му донесъл слугата.
– Време е сега да се позабавляваме, – рекъл на гостите. – Отвън чакат двама фокусници, които ще ни покажат удивителни неща.

Докато гостите заемали почетните места пред голямата сцена в края на площада, мандаринът заповядал да се опъне въже, за да остане място и всички хора добре да виждат представлението на двамата Чанг.

Известно време странниците показвали на хората прости трикове, които всеки бил виждал – жонглирали с чинии, мятали купички и ги хващали с пръчици за хранене и превръщали един предмет в друг. По някое време мандаринът се провикнал:
– Тези фокуси сами по себе си ги бива, но какво стана с празните ви обещания за превръщане на ручеи в океани и малки мишки в цели слонове? Нали уж идвате от страната на мечтите!? Фокусите, които ни показахте са остарели и изтъркани. Очакваме да ни развеселите с нещо ново!
– Разбира се, ваше превъзходителство. Но предполагам не очаквате работниците да свършат повече отколкото господарят е поискал? Защото ако е така, ще е обратното на онова, което нашите бащи ни учат. Уверявам Ви, благородни господине, аз мога да направя всичко, което пожелаете. Само кажете какво.

При тези дръзки думи мандаринът избухнал в смях.
– Човече внимавай! Не се изхвърляй с кухи обещания. Пълно е около мен с мошеници и не вярвам на който и да е. Недей да лъжеш в лицето ми, че на часа ще заповядам да те натупат тук пред всички на площада.
– Думите ми са напълно искрени, Ваше превъзходителство, – отговорил Чанг. – Какво трябва да направим, за да заслужим вашето уважение, ние които сме показвали безчет чудеса даже в межделеещите се на хоризонта Западни Небеса?
– Ха, ха! Виж ги само тези самохвалковци! – развикали се гостите. – Какво да им заповядаме да направят?

В смях и шепот набързо те се посъветвали.
– Готови сме, – извикал накрая домакинът. – На този празник не достигат плодове, защото сега не е сезона, но можем да позволим на този човек да ни достави. И така човече, направи ни праскова и не се бави. Няма време да ни мотаеш с лъжите си.
– Как, господа, как праскова!? – възкликнал привидно ужасен по-възрастния Чанг. – Не мога да повярвам, че по това време на годината ви хрумна да поискате от мене праскова.
– Сам се оплете в собствените си игри, – избухнали в смях гостите, а хората започнали да крещят подигравателно.
– Но татко, ти пред всички обеща да направим каквото господарят пожелае, – настоявал синът. – Дори и праскова да искат, може ли да се откажем без да се посрамим?
– Виж ти, детски приказки, – не спирал да мърмори бащата, – И все пак момчето има право. Много добре, господа, – обърнал се той към всички. – Щом настоявате за праскова, ще получите праскова, макар че затова трябва да се иде чак до градините на Западните Небеса.

Хората се умълчали и гостите на мандарина спрели да се смеят. Застарият човек отворил кутията, в която носели вълшебните неща за фокусите без да спира да мърмори:
– Само като си помисля, че хората взеха да искат праскови, когато снегът едва се е стопил! Накъде е тръгнал този свят?

Поровил малко време и извадил кълбо от златна връв, фино изпредена и ефирна като паяжината наесен. Тъкмо поразмотал малко от кълбото и ненадейно се извил порив силен вятър, който подхванал и понесъл нишката нагоре и нагоре високо над главите на хората. Все по-бързо и по-бързо размотавал той кълбото, все по-нависоко и нависоко се издигал свободния му край, докато накрая колкото и да присвивали очи зяпачите, никой вече не могъл да види къде в далечината е изчезнал.
– Удивително, удивително! – викали всички в един глас, – Този човек е магьосник.
За момент хората забравили за мандарина, за фокусниците, за прасковата, толкова завладени били от вълшебния полет на връвта.

Най-накрая старият човек останал доволен от разстоянието, което връвта изминала и с поклон към публиката затегнал свободния ѝ край за една от дебелите колони, които крепели покрива над сцената. Разтресла се цялата постройка, сякаш всеки миг ще се откъсне от земята и ще се понесе нагоре в синевата. Пребледнели гостите и се уловили здраво за столовете си, а мандаринът дума не смеел да обели.

– Всичко е готово за пътуването, – обадил се Чанг със спокоен глас.
– Какво! Напускаш ли ни? – попитал кметът, който тъкмо успял да си възврне дар слово.
– Аз? Ах, не, старите ми кости не стават вече за бързото катерене. Моят син ще ни донесе вълшебната праскова. Той е хубав и чевръст и ще успее да се промъкне в небесната градина. Спомняте ли си тези строфи от поемата:

Благословено, благословено е това дърво,
и трябва благословен да е човекът,
който ще откъсне неговия плод.

Мандаринът останал изумен, че фокусникът познава прочутата класическа поема. Това още по-силно накарало него и неговите гости да повярват, че тези странници са истински магьосници.

По знак на баща си младежът затегнал колан, опасал глезени и после с грациозен жест към изумената тълпа скочил върху вълшебната връв, ловко я уравновесил и после хукнал нагоре чевръсто като моряк по въжена стълба. Все по-високо и по-високо се катерел докато накрая изглеждал не по-голям от чучулига, носеща се в синевата, а после се стопил до дребно петънце някъде далеч на западния хоризонт.

Хората се взирали нагоре зяпнали в почуда. Стояли онемели и не смеели даже да помръднат и неусетно страх обзел сърцата им и вече не смеели да погледнат към магьосника. А той седял всред тях спокойно и пушел дългата си лула.

Мандаринът, засрамен, че се е надсмивал и заканвал на човека, който очевидно бил магьосник не знаел какво да каже. Само щракнал с пръсти и погледнал към гостите си в нямо удивление. Те в мълчание посръбвали от чая си, а зяпачите протягали вратове в напразни усилия да мернат потъналия в небесата млад магьосник. Само един единствен от събраните – момченце с блеснали очи на не повече от осем, нарушило тишината и трогнало всички като проплакало:
– Ох, татко, завинаги ли отлетя младият лош мъж и изостави бедния си татко сам самичък?

Засмял се фокусникът заедно с другите и подхвърлил на детето медена паричка.
– Ех, добро момче си ти, – казал му с усмивка. – Възпитан си добре – обичаш своя татко и няма начин чужди хора да опорочат синовната ти почит.

След няколко минути на очакване старият Чанг оставил настрана лулата си и вперил очи към Западните Небеса.
– Идва, – прошепнал тихо той. – Скоро прасковата ще е тука.

Изведнъж, рязко протегнал ръка и като че хванал нещо във въздуха, но въпреки че всички гледали внимателно нищо не видели. Фюююют! Фюююют! Сякаш блеснала светкавица и Оооох! В ръката си магьосникът държал прекрасна праскова.

Това била най-красивата праскова, която някой някога бил виждал – огромна и нежно зарозовяла.
– Право от божата градина, – казал Чанг като подавал плода на мандарина. – Праскова през Втората Луна, когато снегът почти се е стопил.
С разтреперани от вълнение ръце сановниците поели плода и го нарязали. Бил достатъчно голям и всички гости успели да го вкусят. Но какъв бил този вкус! Те мляскали с уста и жадували за още, мислейки си тайно, че от тук нататък друг плод няма да си струва да опиват.

През това време старият фокусник, магьосник или какъвто там бил, тревожно се взирал в небето. Резултатът от този фокус излязъл на твърде по-висока цена отколкото бил се договорил. Вярно, че донесъл вълшебната праскова точно както поискал мандаринът, но синът му, къде се губел неговия син?! Той засенчвал с ръка очи и се взирал далеч нагоре в синьото небе. Същото правели и хората, но никой не видял и помен от хубавия младеж.

– Ох, сина ми, ох сина ми, – заплакал отчаяно стария човек. – Колко жестока е съдбата, дето ограби единствената светлина в изнизващите ми се дни! Ох, момчето ми, момчето ми, да не бях те пращал на това злощастно пътешествие! Кой сега ще го е грижа за гроба ми, когато си замина някой ден?

Изведнъж копринената връв, по която младежът тъй смело тичал към небето, рязко се разтресла и разклатила колоната, за която била завързана. И ето – пред очите на всичките събрани, от висините се изсипала копринена купчина право пред краката на нещастния баща.

Той надал горчив и силен вик и покрил лице с ръцете си.
– Уви! Вече всичко ми е ясно, – плачел той. – Момчето ми е заловено, докато е късало плода от божата градина. Вече са го хвърлили в затвора. Горкият аз! Ах! Горкият аз!

Мандаринът и другарите му били трогнати от мъката на стария човек и напразно се мъчели да го успокоят.
– Може да се върне, – казвали му те. – Имай вяра и кураж!
– Ще се върне, но в какъв вид? – отговорил им магьосника. – Вижте! В този миг те го връщат на баща му.

Хората вдигнали очи и потресени видели как във въздуха свисти и се върти една от ръцете на момчето. Тя паднала на земята право пред краката на магьосника. После дошла главата, крака и тялото. Пред очите на изтръпналите в ужас хора една след друга всички части на младежа се върнали на нещастния баща.

След първоначалния изблик на дива, необуздана мъка старият човек с усилие овладял своите чувства и започнал да събира парчетата, прибирайки ги с нежност едно след друго в дървената кутия.

През това време много от хората плачели потресени от гледката на бащината болка.
– Ела, – промълвил накрая мандаринът, дълбоко развълнуван. – Нека дарим на стария човек достатъчно пари, за да направи на момчето си достойно погребение.

Всички присъстващи с желание се съгласили, защото в Китай няма по-голяма мъка от тази застарял родител да бъде ограбен от смъртта на единствения си син. Медните монети завалели като поток в краката на магьосника и скоро сълзи на благодарност се смесили с тези на скръбта. Той събрал парите и ги завързал в голяма черна дреха. След това като по чудо лицето му се променило. Сякаш изведнъж забравил какво го сполетяло. Обърнал се към дървената кутия, повдигнал мъничко капака ѝ и хората го чули да казва: „Ела момчето ми, сине мой. Хората очакват да им благодарим. Побързай! Всички бяха толкова добри с нас.“

Тогава кутията с трясък се разтворила и пред пред очите на мандарина и неговите гости, пред очите на всички хора, изпълнили докрай площада, младият човек здрав и невредим пристъпил напред и им се поклонил. Запляскал с ръце и поздравил сърдечно хората.

За момент всички онемели. Щом осъзнали стореното чудо, избухнали в гръмка буря от викове, смях и поздравления.
– Със сигурност магьосници са ни дошли на гости! – крещели всички. – Градът ни е благословен с голям късмет! Изглежда сам Стария Магьосник е дошъл сред нас!

Мандаринът се надигнал и благодарил от името на целия град за посещението, за удивителното представление и за вкуса на прасковата от божата градина, който им позволили да познаят.

Мандаринът още не бил свършил, когато вълшебната кутия отново се отворила. Двамата магьосници изчезнали вътре, капакът се затворил и сандъчето се издигнало във въздуха високо над хорските глави. Закръжало над тълпата сякаш гълъб търси вярната посока към дома си. Изведнъж се стрелнало нагоре в небето и изчезнало от погледа на хората. Нищо не останало, като свидетелство от тези странни посетители освен вълшебната костилка на прасковата, която лежала до чашата с чай на мандарина. Дори най-древните ръкописи твърдят, че няма жив очевидец, който да разкаже как точно се е случила тази история. В други ръкописи, създадени от други учени мъже, обаче е записано, че животът на мандарина и всички сановници, които опитали вълшебната праскова се променил. Преди това те живеели в измама, вземали подкупи и се занимавали с тъмни и срамни дела. Сега, след като вкусили божествения плод, те станали добри. Хората започнали да ги уважават и обичат и често казвали:

„Тези мъже не са като другите, защото са честни и справедливи. Вижда се, че вече не управляват само в своя полза.“

Може каквото ще да се е случило тогава, но до ден днешен в този град се раждат най-хубавите праскови в цял Китай. Всеки странник, когато види там овощните градини остава възхитен от прекрасните и сладостно ухаещи плодове, а местните жители с гордост казват понякога:

„Чувал ли си някога чудната историята за прасковата, която е дала начало на нашите градини, вълшебната праскова, която магьосниците са донесли чак от Западните Небеса?“

КРЕДИТ: Превод от английски език © prikazki.eu 2019 – източник „A chinese wonder book“ редактор Норман Хинсдейл Питман, Илюстрации от Ли Чу Т’Анг, Ню Йорк 1919, E.P.DUTTON & CO. Корица: Двойното щастие чука на вратата, Китайско народно изкуство

Всичкитворби