Лу-Сан, дъщерята на Небесата

Малката Лу-Сан си легнала без да хапне нищо за вечеря, но детското ѝ сърчице гладувало за нещо по-важно от храна. Сгушила се до дълбоко заспалите си братя, но те сякаш и в съня си отказвали обичта, за която цял живот копнеела. Толкова често я приспивал ритмичният звук на вълните, които нежно поплясквали стените на техния дом-лодка, но сега той не стигал да я утеши. През целия си кратичък живот от семейството си познала само болка и злина и всичките ѝ десет години живот били пълни догоре със скръб и срам.

Бащата на Лу-Сан бил рибар. Целият му живот бил безкрайна битка с бедността. Бил невеж и зъл. Не изпитвал обич към петте деца и жена си повече, отколкото към уличните кучета в града. Често ги заплашвал, че един ден ще ги издави всички и досега не го направил само от страх пред мандарина. Жена му не възпирала мъжа си, когато пребивал от бой децата. Самата тя била жестока с тях и често последна удряла единствената си дъщеря Лу-Сан. Момиченцето не помнело и ден без бой с камшик, нито някога родителите ѝ да я пощадят.

През нощта, в която тази история започнала, без да знаят че Лу-Сан не била заспала, баща ѝ и майка ѝ замисляли как да я затрият.
– Мандаринът държи само за момчетата – казал с груб глас бащата. – Човек може да убие една дузина момичета и пак дума няма да каже.
– Тъй или иначе от Лу-Сан полза няма никаква – добавила и майката. – Лодката е малка и тя все е там, където пречи.
– Да, и трябва толкова храна, колкото ако беше момче. Ако кажеш, още тази нощ ще я удавя.
– Съгласна съм – отговорила жената, – ама по-добре почакай първо да се скрие луната.
– Тъй да бъде жено, нека луната първа се спусне във водата, пък след нея и момичето.

Няма нищо чудно, че малкото сърчице на Лу-Сан забило лудо в страх, защото нямало съмнение в думите на нейните родители.

Накрая ги чула да похъркват и вече била сигурна, че спели дълбоко. Тихичко станала, облякла се и се качила по стълбата до палубата. Само една мисъл имало в главата ѝ – да се спаси. Нямала нито дрехи, нито залък хляб да вземе със себе си. Освен дрипата на гърба си имала едно едничко нещо, което да нарече свое – малка фигурка от порцелан на богинята Куан-ин, която един ден открила в пясъка. Това била единствената ценност и играчка за цялото ѝ детство и ако не внимавала майка ѝ и това щяла да ѝ вземе. Ох, колко се грижела за своята богиня, и колко внимателно слушала историите, които разказвал един монах за Куан-ин – богинята на милосърдието и закрилницата на жените и децата, богинята, на която винаги може да се помолиш, ако си в беда.

Било непрогледен мрак, когато Лу-Сан отворила вратата и се огледала в нощта. Луната била съвсем ниско над водата, а жабите шумно квакали на брега. Бавно и внимателно затворила, защото се страхувала, че полъх на вятъра можел да събуди заспалите или още по-лошо да изпусне портичката и да се хлопне с трясък. Накрая успяла и застанала на палубата, готова сама да поеме по широкия свят. Черната вода не я изплашила, прекрачила през борда смело и слязла на брега.

Затичала се по брега, но чуела ли стъпки се криела в сенките, за да не я видят минувачите. Веднъж сърцето ѝ прескочило от страх. Едро рибарско куче се спуснало към нея с бесен лай. Ръмжало, но не било опасно, защото като видяло треперещото мъничко момиченце само го подушило и хукнало обратно да пази своята врата.

Лу-Сан нямала план какво да прави. Мислела, че ако избяга от смъртта, която родителите ѝ замисляли, ще са доволни, че са се отървали и повече няма да я търсят. Вече не от тях се плашела докато вървяла край тъмните къщи-лодки край брега. Често чувала баща си да разказва ужасни истории за нещата, които обитателите им вършели. Най-черният ѝ спомен бил от деня, когато баща ѝ решил да я продаде в робство на собственик на една лодка също като тези. Но майка ѝ тогава настояла да почакат Лу-Сан да поотрасне, че да ѝ вземат повече пари. Алчен за печалба баща ѝ тогава се отказал. Вероятно после съжалявал и пак бил опитвал, но не успял.

Оттогава Лу-Сан мразела речните жители и на всяка цена искала да избяга надалеч. Напред и напред вървяла с всички сили, които мъничките ѝ крачета имали. Искала да избяга надалече от реката, защото обичала сушата и яркото слънце.

Щом Лу-Сан подминала последната лодка, въздъхнала облекчено. Оставяла зад себе си огромен град с хиляди заспали, без да има там дори един приятел. Всъщност тя нищо не знаела за приятелството, защото досега дори другарчета, с които да играе не била имала. Пред нея се простирало широкото поле, заспалите селца, непознатия свят. Ах, толкова надалече вече била успяла да избяга, но и колко уморена се почувствала! Отпуснала се на земята здраво стиснала в ръка ценната си статуетка и още докато шептяла детска молитва към богинята, заспала.

Когато Лу-Сан се събудила, хлад преминал по цялото ѝ тяло, защото над нея стоял непознат човек. Скоро за свое удивление видяла, че това било жена облечена в красива дреха като тези на принцесите. Досега детето не бе виждало лице тъй бяло и красиво. Щом се сетило самото то колко парцаливо е облечено, се изплашило да не би случайно да докосне това прекрасно същество и да го разсърди. Свило се и заровило в пръстта тънките си бели пръстчета. Но докато треперело там на земята усетило, че му се иска да скочи в скута на това прекрасно същество и да го помоли за милост. Само страхът, че красавицата може да изчезне го спрял да направи това. Накрая, неспособно да се въздържи повече, малкото момиченце се поклонило, протегнало ръчички към жената и ѝ казало:
– Ти си толкова красива! Вземи това, защото сигурно си тази, която го е загубила в пясъка.

Принцесата взела фигурката, погледнала я с любопитство и после с изненада казала:
– А знаеш ли моето момиче, на кого подаряваш своето единствено богатство?
– Не – отговорило детето простичко, – но това е всичко, което имам на този свят. Ти си толкова красива и разбрах, че това ти принадлежи. Намерих фигурката на брега на реката.

После странно нещо се случило. Нежната, с осанка на кралица хубавица се навела и сложила ръце на парцаливото мръсно дете. С вик на радост малката скочила напред, защото била открила обичта, за която цял живот бленувала.
– Мое скъпо дете, това малко камъче, което пазиш толкова грижливо и което без едничка себелюбива мисъл искаш да ми подариш, знаеш ли чия е тази фигурка?
– Да – отговорила Лу-Сан. Цветът на бузките ѝ взел да се възвръща и доверчиво пак се сгушила в топлата прегръдка на своята първа приятелка. – Това е скъпата богиня Куан-ин – тази, която носи на децата щастие.
– А донесе ли ти милосърдната богиня слънце в твоя живот, моя малка красавице? – попитала жената, като лека руменина покрили белите ѝ бузи при невинните думи на детето.
– О, да! Ако не беше тя, аз нямаше да успея да избягам тази нощ. Баща ми щеше да ме убие, но добрата дама от Небесата чу моята молитва и ми помогна да остана будна. Тя ме посъветва да почакам всички да заспят и тогава да избягам от дома.
– А накъде си се запътила Лу-Сан, сега като напусна баща си? Не се ли страхуваш, че си съвсем сама през нощта на брега на огромната река?
– Не, о не! Защото благословената богиня майка ще ме пази. Тя чу молбите ми и знам, че ще ми покаже къде да ида.
Дамата притиснала още по-силно Лу-Сан в обятията си и нещо проблеснало в лъчезарните ѝ очи. Една сълза се изтърколила по бузата ѝ и се отронила на главицата на детето. Но Лу-Сан не забелязала това, защото вече дълбоко спяла в ръцете на своята защитница.

Когато сутринта Лу-Сан се събудила, била съвсем сама пак в леглото на лодката-къща, но колко странно – вече не се страхувала от своите родители. Слънчев лъч влязъл и осветил детското лице, за да покаже, че настъпвала зората на новия ден. После дочула тихи гласове, но не разбрала кой говори. Гласовете се усилили и тя разбрала, че това са нейните родители. Речта им обаче била по-малко остра от обичайното, все едно стоят до леглото на някой, който не искат да събудят.

– Защото – казвал баща ѝ – когато се наведох да я вдигна от леглото, странна светлина осветяваше лицето ѝ. Докоснах я и ръката ми увисна като покосена и после чух глас, който шепне в ухото ми, „Какво! Нима ще посмееш да докоснеш с презрените си пръсти онази, която накара да потекат сълзите на Куан-ин. Не знаеш ли, мизернико, че ако тя заплаче, плачат самите богове?!“
– И аз чух гласа – казала майката с треперещ глас. – Чух го и сякаш стотици проклети дяволи започнаха да ме пробождат с копия и при всяко мушкане повтаряха тези ужасни думи – „Как смееш да убиеш дъщеря на боговете?“
– Много странно – добавил той. – Като си помисля как намразихме това дете, а сега излиза, че принадлежи на друг свят, а не на нашия. Колко презрени сме били, че да не видим добротата ѝ.
– Да, и без съмнение за всеки бой, ще получим по хиляда удара от Яма задето обиждахме дете на боговете.

Без да чака повече Лу-Сан станала да се облече. В сърцето ѝ горяла обич за всeкиго наоколо. Искала да каже на родителите си, че им прощава, да им каже колко ги обича, въпреки всичките им слабости. За нейна изненада скъсаните дрехи ги нямало вече. На тяхно място лежала най-красивата рокля на света. Тя била от най-меката коприна, ярко избродирана с цветя – толкова прекрасни, като че ли са от градината на боговете. Дрехата лежала на края на леглото ѝ и чакала да се плъзне по малкото телце. Като се обличала видяла, че ноктите ѝ са оправени, а кожата ѝ била станала нежна и гладка. До вчера ръцете ѝ били груби и напукани от тежката работа и студената зима. Още повече се изумила, когато видяла своите обувки. Вместо стария износен чифт, прекрасни сатенени пантофки чакали да ги обуят мъничките ѝ крачета.

Накрая Лу-Сан тръгнала да се изкачва по грубата стълба и О! Всичко, до което се докосвала, ставало различно, сякаш от магия. Тесните стъпенки на стълбата се превръщали в широки стъпала от полирано дърво, като в някоя пагода. Вървяла по палубата и всичко се променяло. Цялото на кръпки дрипаво платно станало чисто ново и гордо се изпънало от речния бриз. Малката рибарска платноходка, която Лу-Сан знаела, под стъпките ѝ се превръщала във великолепен кораб, по-широк и хубав от всеки, за който някога била мечтала.

Потърсила родителите си и ги открила да треперят в един ъгъл с ужас в очите. Те както обикновено били облечени в парцали и по никакъв начин не изглеждали променени, освен дето дивашките им лица сякаш малко се били смекчили. Лу-Сан се приближила и ниско им се поклонила.

Майка ѝ се опитала да заговори, но единствено устните ѝ мърдали без звук, защото от страх била онемяла.
– Богиня, богиня – мърморел бащата, покланял се ниско и удрял чело о палубата на кораба. А колкото до братята, те скрили с ръце лицата си, като че ли внезапно лъч ярка светлина ги заслепил.
За момент Лу-Сан се спряла. После с протегната ръка докоснала баща си по рамото.
– Не ме ли позна, татко? Това съм аз Лу-Сан, твоята малка дъщеря.

Човекът гледал към нея в почуда. Цялото му тяло се тресяло, устните му треперели, а върху закоравялото животинско лице паднала странна светлина. Изведнъж той се привел още повече и с чело докоснал краката ѝ. Майката и синовете последвали примера му. Всички вперили очи в нея и чакали какво ще им заповяда.
– Говори татко – казала Лу-Сан, – кажи, че ме обичаш, кажи че няма да убиеш своето дете.
– Дете на боговете, не мое – мърморел той и после спрял от страх да продължи.
– Какво има, татко? Не се страхувай.
– Първо, кажи че ми прощаваш.

Детето сложило ръка на челото на баща си и издигнало дясната си ръка над другите.
– Както Богинята на милостта ми даде своята благословия, така и аз от нейното име ви дарявам любовта на небесата. Живейте в мир, родители мои. Братя мои, не говорете ядовити думи. О, скъпи мои, нека радостта остане вечно с вас. Този кораб ще стане ваш и всичко друго, което е на него, когато любовта започне да управлява вашия живот.

С това Лу-Сан променила най-близките си. Нещастното семейство, което живеело в бедност, сега се радвало на мир и щастие. В началото не знаели как се живее по начина, който Лу-Сан им казвала. Понякога бащата изпускал нервите си, а майката говорела зли думи, но постепенно помъдрели и разбрали, че единствено обич трябва да царува.

Голямата лодка плавала нагоре надолу по реката, а екипаж моряци се подчинявал на най-малкото желание на Лу-Сан. Хвърлели ли мрежите, те винаги излизали пълни с най-хубавите едри риби. Продавали уловеното на градския пазар, и скоро хората взели да приказват, че Лу-Сан е най-богатата в цялата околност.

Един хубав ден през Втората Луна, семейството се върнало от храма. Бил рожденият ден на Куан-ин, и водени от Лу-Сан всички с удоволствие отдали почит на богинята. Тъкмо се качили на палубата, когато бащата на Лу-Сан погледнал на запад извикал:
– Вижте! – възкликнал той. – Каква може да е тая чудна птица, дето се рее в небето?

Всички вдигнали глави и там видели нещо странно да се приближава към кораба. Всички се развълнували, само Лу-Сан останала спокойна, все едно пристига нещо, което чакала отдавна.
– Това е ято гълъби – викнал бащата изумено. – И изглежда влачат нещо във въздуха.

Най-накрая птиците дошли съвсем наблизо и изумените зяпачи видели, че под техните криле всъщност има прекрасен трон бял и украсен със злато. За да го носят, лекокрилите носачи имали завързани панделки от коприна около белите си гушки и след тях се веели флагчета от чисто злато.

Надолу, надолу над вълшебния кораб се спуснал тронът. Дъжд от бели лилии се изсипал върху крачетата на Лу-Сан, докато тя, кралицата на всичките цветя била почти затрупана. Гълъбите прелетели над главата ѝ и после нежно спуснали товара си докато не застанал точно пред нея.

Лу-Сан махнала за сбогом на майка си и на баща си и после седнала на трона. Когато птиците започнали да се издигат глас от облаците заговорил тихо: „Така Куан-ин, Майка на Милосърдието награждава Лу-Сан, дете на земята. От прахта разцъфнали цветя, от пръстта се роди добрината. Лу-Сан! Сълзата, която ти отрони от очите на Куан-ин падна на сухата земя, смекчи я и докосна сърцата на тези, които не те обичаха. Ти вече няма да си земна дъщеря, ще се издигнеш в небесата, там високо ще заемеш своето място между феите, там ще бъдеш звезда в лазурното царство, горе във висините.“

Гълъбите с Лу-Сан се топели в далечината, а розова светлина обгърнала летящата кола. Сякаш небесните порти се разтворили, за да я посрещнат. Когато съвсем изчезнала и вече не можели да я видят, изведнъж се спуснал мрак и очите на всички, които гледали се изпълнили със сълзи.