Самородно злато

Имало едно време, преди много, много години някъде в Китай двама приятели на име Ки-ву и Пао-шу. Двамата младежи много се обичали и винаги били заедно. Никога дума не си казвали напряко, никога зла помисъл не засенчвала приятелството им. Много интересни приказки могат да се разкажат за тяхната безкористна дружба и за наградите, която феите им дали заради техните достойнства. Но и една история стига да покаже колко силна била тяхната привързаност и добрина.

През един прекрасен слънчев ден на ранна пролет Ки-ву и Пао-шу решили да се разходят заедно, защото се уморили от града и шумотевиците там.
– Нека идем надълбоко в боровата гора – предложил Ки-ву с весел глас. – Там ще забравим грижите, които ни тормозят, ще се надишаме със сладостния аромат на горските цветя и ще се отпуснем на покритата с мъх земя.
– Добре – отговорил Пао-шу. – И аз се уморих. Гората е мястото, където най-добре ще отпочинем.

Щастливи, те поели по лъкатушещия път, а очите им с копнеж поглеждали далечните върхове на дърветата. Сърцата им тупкали забързано в младежки плам, защото приближавали все повече и повече гората.
– От тридесет дни се трудя над книгата си – въздъхнал Ки-ву. – И от тридесет дни не съм почивал. Главата ми така се е натъпкала с мъдрост, че вече ще се пръсне. Ох, как жадувам за глътка чист въздух горе в раззелената гора.
– А аз – добавил с тъга в гласа си Пао-шу – се трудих като роб, наведен над работната си маса и се чувствам изхабен точно както ти от книгата си. Майсторът се държи с мене зле. Колко хубаво ми е сега, че съм далеч от него!

Докато говорели стигнали гората, пресекли едно поточе и се гмурнали стремглаво в зеленината. Вървели така около час, като весело си приказвали и смеели. Изведнъж, зад туфа цъфнали шубраци, точно на пътеката пред тях видели да сияе кюлче самородно злато.
– Виж! – казали в един глас двамата, сочейки към съкровището. Ки-ву се спрял и вдигнал парчето. То било голямо горе-долу колкото лимон и бляскало красиво.
– За теб е, скъпи приятелю – казал той и го подал на Пао-шу. – Твое е, защото ти пръв го видя.
– Не, не – отговорил Пао-шу, – ти пръв заговори, братко мой. Отсега нататък не може да твърдиш, че добрите феи не са те наградили за всички часове отдадени на учене.
– Някой да ми плаща затова, че уча! Това е невъзможно! С право мъдрите мъже твърдят, че учението само по себе си ти е награда. Не, златото е за теб – аз настоявам. Помисли за седмиците тежък труд – за майстора ти, дето изсмуква и последните ти сили! Ето ти и нещо добро. Взимай! – казал през смях. – Може да се окаже яйцето, от което ще си измътиш щастие.

Пошегували се така няколко минути, но всеки отказвал да вземе за себе си съкровището, всеки настоявал, че принадлежи на другия. Накрая, оставили кюлчето злато пак там, където го намерили и двамата другари продължили пътя си, всеки от двамата щастлив, защото обичал приятеля си много повече от всичко друго на света. И така, загърбили какъвто и да било повод да се скарат.
– Не заради злато излязохме от града – възкликнал Ки-ву топло.
– Не наистина – отговорил приятелят му. – Само ден, прекаран в тази гора, струва колкото хиляда кюлчета самородно злато.
– Да идем до извора и да поседнем на скалите – предложил Ки-ву. – Това е най-хубавото място в цялата гора.

Когато стигнали дотам много се разочаровали, защото мястото вече било заето. Един селянин се бил излегнал на земята и похърквал.
– Събуди се, приятелю! – викнал му Пао-шу. – Тук наблизо те чакат пари. Нагоре по онази пътечка цяла ябълка от самородно злато чака някой да иде да я вземе.
После те описали на натрапника мястото, където оставили съкровището и се зарадвали, защото видели как хукнал презглава нататък.

Позабавлявали се около час, споделяли един с друг всичките надежди и амбиции, които имали за бъдещето и се наслаждавали на песните на птиците, които скачали по клончетата над главите им.
Изведнъж ги сепнал разгневеният глас на човека, който пратили да вземе къса самородно злато.
– Какви игри играете с мене, господа? Защо накарахте бедния човек да изпотроши краката си от тичане в тази горещина?
– Какво искаш да кажеш, приятелю? – попитал Ки-ву с учудване. – Не намери ли плода от злато, където те изпратихме?
– Не – отговорил той с едва прикрит гняв в гласа си, – но точно там се беше свила огромна змия, която съсякох на две. Сега боговете ще ме накажат с лош късмет, задето съм убил живинка в гората. Ако сте искали да ме изгоните оттук с лъжа, скоро ще разберете че сте сбъркали, защото аз пръв открих това местенце и не сте ми никакви, че да ми нареждате.
– Спри с брътвежите човече и вземи тази медена пара заради бедите си. Ние мислехме, че ти правим добрина. Щом си сляп, няма друг освен себе си да обвиняваш. Хайде, Пао-шу, да се връщаме и да хвърлим едно око на чудната змия, дето е скрила кюлчето самородно злато.

С весел смях двамата приятели оставили селянина и се върнали обратно да потърсят златото.
– Ако не греша – обадил се студентът, – кюлчето лежи зад онова дърво.
– Абсолютно вярно – скоро ще видим мъртвата змия.
Забързали натам с вперени очи в земята. Пристигнали на мястото, където били оставили сияйното богатство. Колко се учудили като не видели ни парчето злато, нито мъртвата змия, както им я описал оня безделник, а точно две прекрасни златни кюлчета, всяко по-голямо от онова, което на идване видели.
Взел всеки от приятелите по едно кюлче и го подал с радостна усмивка на другаря си.
– Накрая феите те наградиха за твоята безкористност! – казал Ки-ву.
– Да – отговорил Пао-шу, – като ми дадоха възможност да ти даря това, което заслужаваш.