Царството на демоните

В земите на Аннан, преди много, много години живеел човек на име Су, който за да си изкарва прехраната, плавал в морето като търговец. Веднъж свирепа морска буря завлякла неговия кораб до далечна земя. Местността била хълмиста, насечена с дълбоки клисури и покрита изобилно със зеленина. В далечината, оттатък хълмовете, търговецът забелязал нещо, което приличало на човешко село. Той взел малко храна със себе си и слязъл на брега.

Скоро, след като навлязъл между хълмовете, от двете си страни видял съвсем ясно дупки на пещери, толкова близко една до друга, че приличали на пчелна пита. Той се спрял и надникнал във входа на една от тях. Там два демона със зъби като тесли и очи като горящи лампи тъкмо деряли един елен.

Търговецът хукнал ужасен, но демоните вече го били видели, уловили го и го завлекли в пещерата си. После заговорили един на друг с животински звуци и вече били готови да разкъсат дрехите му и да го излапат. Търговецът грабнал торбата си, извадил хляб и сушено месо и им подал храната. Те я поделили, излапали я и изглежда много им се усладило. Заровили в торбата за още, но той със знаци се опитал да обясни, че няма повече. После им казал с глас:
– Пуснете ме! На моя кораб имам тигани и гърнета, оцет и всякакви подправки. С всичко това мога да ви сготвя хубава храна.

Ала демоните нищо не разбирали и все още изглеждали свирепи. Тогава той опитал със знаци да им обясни и накрая изглежда го разбрали. Отишли заедно до кораба и той пренесъл всичките си кухненски съдини и подправки до пещерата, събрал дърва, запалил огън и сготвил месото на елена. Когато ястието било готово, той им сипал и двете същества излапали всичко със завиден апетит. После те излезли от пещерата и затулили входа с огромен камък.

Скоро се върнали с още един елен. Търговецът одрал животното, донесъл прясна вода, измил месото и сготвил няколко гърнета вкусна гозба. Внезапно се събрала цяла чарда демони, които погълнали гозбата и доста се оживили след храната. Всички сочели гърнето, което очевидно им се виждало твърде малко. След три-четири дена един от демоните довлякъл на гърба си огромно гърне, в което да им готви отсега нататък.

На тълпи демоните мъкнели на търговеца вълци, елени и антилопи, а когато храната се сготвела, го викали да ядат заедно. Минали няколко седмици и те полека-лека му се доверили и му позволили сам да обикаля наоколо. Търговецът внимателно слушал звуците, които си разменят и се научил да ги разбира. Съвсем скоро вече говорел езика на демоните. Това така много ги зарадвало, че му довлекли млада булка демон и я направили негова жена. Тя му подарила скъпоценности и плодове, за да му се хареса и с времето те се привързали един към друг.

Един ден демоните станали много рано, всеки овесил на врата си огърлица от сияйни перли и наредили на търговеца да сготви огромно количество храна. Той попитал своята съпруга какво означава всичко това.
– Днес е най-големият ни празник – отвърнала тя – и сме поканили царя на угощение.
На другите демони тя казала:
– Търговецът няма огърлица от перли.
Тогава всеки свалил по пет от своите перли, жена му добавила още десет, та му се събрал наниз от общо петдесет. Съпругата ги нанизала и ги окачила на врата на търговеца. Всяка от тези перли струвала не по-малко от няколкостотин унции сребро.

Търговецът сготвил месото и после излязъл от пещерата заедно с всички, за да посрещнат царя. Отишли до дълбока пещера, в средата на която имало огромен камък, гладък и заравнен като маса. Около него били наредени малки камъни за столове. Почетното място било покрито с леопардова кожа, а останалите с кожи на елени. Няколко дузини демони с по-долен сан останали пред пещерата.

Изведнъж се разнесъл силен гръм, вдигнали се стълбове прах и всред тях се появило чудовище, което приличало на демон. Всички развълнувано се струпали да го посрещнат. Великият цар се втурнал в пещерата, седнал с опънати краката и вперил в тях кръглите си като на орел очи. Всички се наредили около него със скръстени ръце пред гърдите си, за да му отдадат чест. Великият цар кимнал, огледал се наоколо и попитал:
– Целият народ на Ву-Ми ли е събран?
Демоните потвърдили, че всички са тук. Тогава царят забелязал търговеца и попитал:
– Откъде се е изсипал този чужденец?
Съпругата му отговорила вместо него и всички похвалили умението му да готви.

Двойка демони поднесли сготвеното месо. Големият цар започнал да яде и спрял едва когато не можел да сложи и залък повече в устата си. Похвалил го с още пълна уста и казал, че занапред трябва да го гощават все с такава храна. После погледнал търговеца и попитал:
– Защо огърлицата ти е толкова къса? – при тези думи той свалил десет перли от своя наниз, всяка кръгла и голяма като яйце на пъдпъдък. Жената взела перлите и му ги нанизала, а търговецът скръстил ръце, както другите, и благодарил. След това великият цар излязъл и отлетял надалече като светкавица по време на тайфун.

Минало време и Небесата пратили на търговеца дечица – две момчета и едно момиче. Всички изглеждали като човеци и не приличали на майка си. Постепенно децата проговорили и баща им ги научил на човешкия език. Скоро пораснали и станали тъй силни, че катерели хълмовете сякаш тичат по равното.

Веднъж жената на търговеца заминала за някъде с момичето и едно от момчетата и я нямало половин ден. Тогава задухал Северния вятър и в сърцето на търговеца се надигнала безмерна мъка за стария му дом. Взел сина си на ръце и слязъл на морския бряг. Там все още стоял старият му кораб, качил се заедно с детето и след един ден и една нощ се завърнал обратно в Аннам.

Когато се прибрал у дома, извадил две от перлите си, продал ги за огромно количество злато и направи къщата си от хубава по-хубава. Кръстил момчето си Пантера. Когато станало на четиринадесет години, можело с лекота да вдига тегло от триста мерки, но иначе било грубо и склонно да се бие. Генералът на Аннам, удивен от храбростта му, го назначил за командир, а когато станал момък на осемнайсет години, го издигнали до генерал от втори ранг.

Случило се по това време пак морска буря да довлече друг търговец до бреговете на Ву-Ми. Когато човекът слязъл на брега, срещнал един младеж, който го попитал с удивление:
– Не си ли ти от Средното царство?
Търговецът му разказал как го довяла бурята и младежът го завел до малка пещера в скрита долчинка. Донесъл му еленово месо да се нахрани и поговорил с него. Казал му, че неговият татко също бил от Аннам и се разбрало, че баща му бил стар приятел на човека, с когото разговаря.
– Ще трябва да почакаме, докато задухат северните ветрове – казал младежът. – Тогава ще дойда и ще те заведа до кораба ти. Искам да изпратя по тебе съобщение с поздрави до брат ми и баща ми.
– Защо не дойдеш с мене и не откриеш сам брат си и баща си? – попитал търговецът.
– Майка ми не произхожда от Средното Царство – отвърнал младежът. – Тя изглежда различно, не говори човешки език и няма да ѝ е добре там.

Един ден вятърът задухал силно от север, младежът дошъл и придружил търговеца до неговия кораб. На сбогуване пак го помолил да не забравя ни една от неговите думи. Върнал се човекът в Ананм, отишъл до палата на Пантера-генерала и му разказал всичко, както се било случило. Когато Пантера чул разказа за своя брат, го налегнала горчива мъка. Взел със себе си двама войници и излязъл с кораб в морето.

Скоро зафучал тайфун, който издигнал вълни, високи до небето. Корабът се превърнал в костенурка, а Пантера паднал в морето. Там странно същество го хванало и отнесло до брега, където изглежда, че живеело. Съществото много приличало на демон и затова Пантера му заговорил на езика на демоните. Съществото изумено го попитало кой е той и Пантера му разказал своята история. Накрая демонът доволен отбелязал:
– Ву-Ми е моето родно място, но се намира от тук на осемстотин мили. Тук е царството на отровните дракони.

После демонът донесъл кораб и казал на Пантера да седне в него, а той самият започнал да бута кораба отзад и се понесли по вълните по-бързо от стрела. Отнело цяла нощ, но на сутринта от север се показал бряг. Там стоял младеж, загледан в морето. Пантера познал брат си. Слязъл на брега и те запляскали с ръце и се разплакали. После Пантера се обърнал назад да благодари на демона, но той бил изчезнал.

Тогава Пантера попитал за майка си и за сестра си и научил, че и двете са добре и са щастливи. Поискал да идат да ги видят, но брат му го помолил да почака на брега. Скоро довел майка си и сестра си. И когато те видели Пантера, се разплакали от радост. Пантера ги замолил всички заедно да заминат за Аннам, но майка му отвърнала:
– Страх ме е, че ако ида там, хората ще ми се смеят, защото съм различна.
– Аз съм офицер на висок пост – отговорил Пантера – и хората няма да посмеят да те обиждат.

И така, те се качили на кораба и потеглили на път. Услужлив вятър изпънал платната им и те се понесли към дома, бързи като стрела. На третия ден достигнали брега. Щом хората ги зърнали, с ужас побягнали надалече. Тогава Пантера свалил плаща си и го разкъсал на три, за да могат да се облекат. Когато се прибрали вкъщи, майката видяла своя съпруг, ядосала се и започнала да му се кара, защото заминал без дума да ѝ каже. А слугите, които били дошли да поздравят своя господар, се разтреперили от страх.

Пантера накарал майка си да научи езика на човеците, да се облича в коприна и да привикне с човешката храна. Братът и сестрата пораснали, свикнали с новия живот и заприличали съвсем на хората от Средното царство. Братът на Пантера бил кръстен Леопард, а сестрата – Демониана. И двамата притежавали необикновена сила.

Пантера не бил доволен, че брат му е необразован и го накарал да се учи. Леопард бил много надарен. Разбирал само с поглед всички книги и въпреки това не пожелал да бъде учен. Най-много обичал да стреля и да язди. Затова и той станал войник, скоро се издигнал до висок пост и накрая се оженил за дъщерята на прочут сановник.

Той доста по-лесно се задомил от Демониана, защото всичките ѝ ухажори се страхували от бъдещата тъща. Накрая момичето се омъжило за един от подчинените на братята си. Тя можела да стреля дори с най-стегнатия лък съвсем точно отдалече. Стрелите ѝ винаги попадали в целта. Когато съпругът ѝ тръгвал на битки, тя го придружавала и накрая го провъзгласили за генерал най-вече заради нейните заслуги.

Леопард станал офицер на тридесет години и майка му винаги го придружавала. Ако опасен враг наближал сина ѝ, тя запасвала оръжие и с нож в ръка се изправяла отпред. Всеки, щом я видел, побягвал ужасен. Заради куража императорът ѝ присъдил титлата „Най-силната жена“.