Вълшебни приказки

Бамбу и костенурката

18мин
чете се за

Някои от мандарините поспираха при Хси Линг, за да се насладят на гледката. Процесията, в която участваха тъкмо преминаваше край двете огромни каменни животни, които охраняваха Свещения Път, когато Бамбу – дванадесетгодишният син на пазача, изтича навън, за да погледа. Дори през празничните дни момчето не беше виждало толкова величествени мъже. Имаше десет носилки с носачи, облечени в пурпурни дрехи, следваха ги други десет, които крачеха далеч пред гордите си господари с високо издигнати червени чадъри и накрая се точеше безкрайна редица от конници.

Голямата процесия на китайския император (Лу Бу), Династия Юан, (1271 – 1368), Wikipedia

Когато веселото шествие отмина, Бамбу беше готов да се разплаче. Той не можеше да хукне след мандарините и да ги следва от храм на храм и от гробница на гробница. Уви! Баща му беше забранил да върви след поклонниците. „Хората ще те помислят за просяк, Бамбу“, мъдро беше посочил той, „А ако ти си просяк, излиза, че и баща ти е просяк. Нали знаеш, че на просяците не е позволено да се мотаят около гробниците на императорите.“

И така Бамбу никога не позна удоволствието да тича след богатите. Много пъти с почти разбито сърце той се обръщаше с лице към малката им калена къщичка, за да не гледа как другарите му тичат радостно след носилките на великите мъже.

Тъкмо последният конник се изгуби сред кедровите дървета и очите на Бамбу се спряха на един от по-малките храмове, на който баща му беше пазач. Поклонниците вече бяха излезли оттам. Възможно ли беше очите да го лъжат? Не! В суетнята около знаменитите гости, голямата желязна порта зееше забравена широко отворена и го мамеше да влезе.

С огромно вълнение той се промъкна до храма. Колко пъти беше притискал глава до дебелите греди на стените, за да надникне в тъмното помещение. Таеше горещо желание и надежда, че може би един ден ще успее да влезе. Но досега това не се бе случвало. Ден след ден той се взираше в покритата с китайско писмо каменна колона, която се издигаше в центъра на величествената зала и стигаше почти до тавана. Но с още по-голямо любопитство очите му се сприраха на гигантската костенурка, която служеше за постамент на колоната. Много подобни колони могат да се видят в Китай и много подобни на тази костенурка търпеливо носят каменните си товари, но тази беше единствената, която Бамбу беше виждал през живота си. Той никога не беше напускал Хси Линг и затова знаеше съвсем малко неща за широкия свят отвъд. Ето защо не беше много чудно, че колоната и костенурката толкова много го вълнуваха и често молеше татко си да му обясни тази загадка.

– Защо е избрана точно костенурка? Защо не лъв или слон например? – Той беше виждал фигури на тези животни в парка и мислеше, че гърбовете им са по-подходящи за подобен товар отколкото гърба на костенурката.
– Защото такъв е обичаят, – отвръщаше баща му с думите, с които винаги отговаряше на въпросите на Бамбу. – Просто това е традицията.
Момчето се опитваше да си представи всичко само, но не знаеше дали мисли правилно. Но сега – „О, радост на всички радости!“ – щеше да влезе точно в залата с костенурката. Вярваше, че щом успее да влезе вътре ще си отговори на въпросите, които го мъчеха откакто беше съвсем малко дете.

Момчето се промуши през врата без да диша. Страхуваше се, че някой може да забележи отворените порти и да ги затвори преди да е успял да влезе. Застана точно пред гигантската костенурка и се свлече на пода, покрит с дебел слой прах. Цялото лице на животното беше набраздено с дълбоки бръчки, а от дрехите му човек не можеше очи да откъсне. Но Бамбу не обръщаше внимание на такива дреболии. Лежа така няколко мига без да мръдне, но чу шум отвън, пропълзя под грозното каменно чудовище и се сви в най-тясното място по-тих от мишка.

– Ей, ти там, там! – се чу дълбок глас. – Виж какви ги вършиш, вдигна такава прах! Ще ме задушиш,[/correct] ако не внимаваш.
Това беше гласът на костенурката, макар че бащата на Бамбу много пъти беше казвал, че животното не е живо. Момчето се разтрепера от страх и така се уплаши, че не му остана и капка сила да стане и да  избяга.
– Няма полза да се тресеш така, моето момче, – продължи малко по-любезно гласът. – Предполагам, че всички момчета си приличат – за нищо не стават освен да ритат прахта. – Костенурката завърши това изречение с дрезгав  смях.

Щом момчето видя, че животното се смее, вдигна пълни с почуда очи към странното същество.
– Аз не дойдох да ти сторя зло, – накрая проговори момчето. – Само исках да те разгледам отблизо.
– Ах, такава ли била работата!? Е, това е странно. Всички, които са идвали до сега гледат само колоната на гърба ми. Понякога четат на глас написаните глупости за мъртви императори и техните титли, но никой не поглежда надолу към мен – към мен, чийто баща е един от великите четирима, които създадоха света.
Очите на Бамбу блеснаха от изненада.
– Какво! Твоят баща е помогнал да се създаде света? – ахна той.
– Е, не точно моят баща, но един от прадедите ми, което в крайна сметка не е ли едно и също? Но, я тихо! Чувам глас. Пазачът се връща. Тичай да затвориш вратите, за да не забележи, че е забравил да ги заключи. После се скрий тук в ъгъла докато отмине. Искам да ти разкажа още нещо.

Бамбу скочи да направи каквото му беше казано. Наложи се да събере всичките си сили, за да избута тежките порти на място. Почувства се важен и специален, защото върши нещо за внука на един от създателите на света и сърцето му би се разбило, ако се наложеше срещата да свърши тъкмо, когато едва беше започнала. За щастие баща му и другите пазачи подминаха без да подозират, че тежките ключалки не са залостени както е редно. Обсъждаха великите мъже, които току-що си бяха отишли и бяха много щастливи защото в ръцете им подрънкваше някоя и друга монета.

– Сега, моето момче, – продължи костенурката, щом звукът от гласовете отвън замря съвсем. – Може би си мислиш, че аз много се гордея с работа дето върша тук. Вече сто години крепя тази колона. Аз, който толкова много обичам да пътувам! Ден и нощ през всичките тези години, се чудех как да се измъкна от тази служба. Работата ми може и да е престижна, но се надявам да разбираш, че не е особено приятна.
– Предполагам, че гърбът ти вече е пострадал от тежестта, – се осмели да каже Бамбу.
– Пострадал ми е гърбът ли!? Ами и аз така мисля: гърбът, вратът, краката, очите, всичко което имам страда, страда за свобода. Но виждаш ли, дори да скоча и да махна този паметник от гърба си, няма как да изляза през железните врати на храма, – и той кимна към портите.
– Да, разбирам те, – съгласи се Бамбу и започна да изпитва жал за своя нов приятел.
– Но сега ти си тук и аз имам план, при това мисля, че е много добър план. Пазачът забрави да заключи вратата. Какво пречи точно тази нощ да стана свободен? Ти отваряш вратата, аз излизам и толкоз.
– Но моят татко ще си загуби главата ако разберат, че ти си изчезнал, защото не е изпълнил задължението си.
– О не, изобщо няма да стане така. Довечера, когато всички у вас заспят, ти ще вземеш ключа и щом изляза от храма ще заключиш вратата след мен. Никой няма да може да обясни как е възможно това да се случи и затова този храм ще стане прочут. Няма какво да навреди на татко ти, а напротив – ще му донесе само добро, защото всички поклонници ще искат да видят мястото откъдето съм изчезнал. Твърде тежък съм, за да може крадец да ме отнесе и всички ще решат, че това е поредното чудо божие. О, колко хубаво ще прекарам времето си по широкия свят.

Точно в този момент Бамбу се разплака.
– Сега пък за какво хленчи глупавото момче? – го подкачи костенурката. – Да не се окаже, че си някакво ревливо бебе?
– Не, но аз не искам ти да си тръгваш.
– Не искаш да си тръгвам, а? Точно като всички останали. Ама че добър приятел! Каква причина има да искаш да ме гледаш заключен тук до края на живота ми с каменна планина на гърба си? Аз помислих, че изпитваш жал за мен, а излиза че си безчестен като всички останали.
– Толкова е самотно тук и аз нямам другари за игра. Ти си единственият приятел, който имам.
Костенурката избухна в смях.
– Ха, ха! Излиза, че аз съм ти добър приятел, а? Е, ако това е твоята причина, нещата съвсем се променят. Какво ще кажеш да заминем двамата? Аз също имам нужда от приятел и ако ми помогнеш да избягам, значи наистина си ми най-добрият приятел.
– Но как ще свалиш колоната от гърба си? – попита Бамбу със съмнение в гласа си. – Тя е много тежка.
– Това е лесно, просто ще изляза през вратата. Колоната е толкова висока, че не може да премине. Като тръгна да излизам тя ще се опре в стената, ще се плъзне по гърба ми и ще падне на пода.

Бамбу, обезумял от щастие, че потегля на пътешествие с костенурката, обеща да спази всички заръки. След вечеря, когато всички в малката къщичка на пазача заспаха, той се изхлузи тихо от леглото, свали тежкия ключ от закачалката на стената и хукна през глава към храма.

– Е, ти не си ме забравил, нали? – попита костенурката, когато Бамбу избута и отвори железните порти.
– О, не, аз никога не нарушавам това което обещая. Готов ли си?
– Да, абсолютно готов, – при тези думи костенурката направи стъпка. Колоната се разлюля напред и назад, но не падна. Полека-лека костенурката показа грозната си глава през вратата на храма.
– О, колко хубаво е навън, – каза. – Колко приятно е да усещаш свежия въздух! Това не е ли луната, която изгрява ей там? Не бях я виждал откакто станах пълнолетен. Моят свят! Само погледни дърветата! Колко много са пораснали откакто сложиха надгробния камък на гърба ми! Сега тук има истинска гора.

Бамбу беше очарован като видя колко много се радва костенурката, че ще избяга.
– Внимавай, – викна той. – да не би колоната да падне и да се чупи.
Още говореше, когато странният звяр премина през вратата. Горният край на колоната се запречи в стената, олюля се и падна с трясък на пода. Бамбу подскочи от страх. Дали няма да дотича баща му и да разбере какво става?
– Не се страхувай, моето момче. Никой няма да дойде в този час на нощта да шпионира.
Бамбу бързо заключи вратата, изтича до къщичката и окачи ключа на мястото му. Погледа спящите си родители и след това се върна при своя приятел. Така или иначе той нямаше да отсъства задълго и баща му със сигурност щеше да му прости.

Скоро двамата другари вече крачеха по широкия път, но вървяха много бавно защото костенурките не са бързи в краката, а и крачетата на Бамбу не бяха особено дълги.
– Къде отиваш? – накрая попита момчето, след като започна да се чувства по-свойски с костенурката.
– Къде отивам ли? Къде мислиш, че бих искал да ида след цял век изгубен в затвора? Ще се върна обратно в първия дом на баща ми, обратно на мястото, където великият бог П’Анку и неговите трима помощници издялаха света.
– А далеч ли е това място? – измърмори момчето, което вече започваше да усеща умора.
– С този темп, да, но благословен да е животът, надявам се не мислиш, че ще вървим през цялото време бавно като охлюви. Скачай на гърба ми да ти покажа как ще пътуваме. Преди разсъмване ще сме стигнали до края на света, или по-точно казано началото му.
– Къде е началото на света? – попита Бамбу. – Аз никога не съм учил география.
– Трябва да прекосим цял Китай, после Тибет и най-накрая отвъд в планините ще достигнем мястото, в което П’Анку създаде своето творение.
В този момент Бамбу усети как го вдигат. Първо мислеше, че ще се хлъзне по кръглата черупка на костенурката и извика от страх.
– Не се плаши, – успокои го неговия приятел. – Стой мирно и няма нищо лошо да се случи.

Порцелан, неизв. автор около 1700г, Rijsk Museum

Бяха се издигнали високо във въздуха и Бамбу можеше да види огромната гора на Хси Линг, цялата окъпана в лунна светлина. Долу се виеше широкият бял път, който водеше към гробниците на царете, красивите храмове, сградите, където запираха волове и овце за жертвоприношения, разкошните кули и високите, покрити с дървета хълмове, под които императорите спяха вечния си сън. До тази нощ Бамбу не знаеше колко огромен е целият парк. Дали костенурката ще може да го заведе отвъд гората? Тъкмо се чудеше, когато достигнаха планината и костенурката започна да се издига все по-нагоре, за да прелети над могъщата каменна стена.

От височината главата на Бамбу съвсем се замая. По същия начин се чувстваше, като играеше с другарите си на въртележка – така му се завиваше свят, че губеше равновесие и падаше на земята. Сега момчето знаеше, че трябва да се пази да не падне, защото бяха на височина километър и повече над повърхността. Накрая прелетяха над планината и се понесоха над обширна равнина. Далеч долу Бамбу виждаше заспали селца и малки рекички, които блестяха като сребро на лунната светлина. А сега точно под тях имаше град. Слаби светлинки мъждукаха тук там по улиците и на Бамбу му се стори, че дори долавя слаби звуци от виковете на съмнителните улични търговци, опитващи се да сключат тъмните си сделки преди да е дошла зората.
– Точно под нас долу е столицата Шан-ши, – каза костенурката, нарушавайки проточилата се тишина. – Къщата на татко ти е на цели триста километра, а стигнахме до тук само за половин час. Оттатък е Провинцията на Западните Долини, а след един час вече ще летим над Тибет.

Летяха напред бързи като светлината. Въпреки че беше горещо лято, Бамбу за малко да замръзне от студ. Ръцете и краката му се вкочаниха. Костенурката, като усети колко е премръзнал слезе ниско до земята, където беше топло. Колко приятно му стана на Бамбу! Вече беше така уморен, че не можеше да държи очите си отворени, и скоро потъна в дълбок сън.

Когато момчето се събуди вече се беше развиделило. Видя, че лежи на земята в пуста, камениста местност. Недалеч гореше буен огън и костенурката наглеждаше храната, която къкреше весело в гърнето.

– Хе, хе, млади момко! Значи най-накрая се събуди след дългото пътуване. Оказа се, че малко сме подранили. Нека драконът си мисли, че може да лети по-бързо, аз пак ще го победя, нали? Даже фениксът ми се надсмива и твърди, че съм бавен, но все пак и него още го няма. Мдааа, аз определено счупих всички рекорди за бързо летене, въпреки че летях с товар, който никой от другите няма.
– Къде сме? – попита Бамбу.
– В земята на началото, – отговори мъдро костенурката. – Ние стигнахме Тибет и после летяхме още два часа на северозапад. Ако не си учил география няма как да знаеш имената на страните, над които прелетяхме. Но сега сме тук и това ни стига! И не е ли така за всички нас? Днес е ранният празник в чест на сътворението на света. Какво щастие, че точно вчера забравиха да заключат портите на храма. Страхувам се, че старите ми приятели фениксът и драконът вече са забравили как изглеждам. Толкова време отмина от последната ни среща. Какъв късмет извадиха, че не бяха натоварени като мен да крепят някоя императорска колона. Ехеееей!! Чувам, че драконът пристига. Да, ей го на. Колко се радвам пак да го видя!

Бамбу чу грохот от махането на огромните криле и като вдигна глава точно пред себе си видя внушителен дракон. Той знаеше, че това е дракон от картинките, които бяха издялани по стените на храмовете.

Тъкмо драконът и костенурката започнаха да се поздравяват един друг – и двамата толкова щастливи от срещата, когато към тях се присъедини странно изглеждаща птица, неприличаща на нищо, което Бамбу беше виждал в живота си, но знаеше че е феникс. Фениксът приличаше малко на див лебед, но имаше човка подобна на петел, шия като змия, опашка като риба и беше с тяло на ивици като дракона. Перата му бяха оцветени в пет различни цвята.

Порцелан от Делфт, De Roos, Dammas Hofdijck
Jacobus de Lange (1695 – 1710), Rijks Museum

Тримата приятели си побъбриха весело и после костенурката им разказа как Бамбу му помогна да избяга от храма.
– Колко умно момче, – каза драконът, тупайки мило Бамбу по гърба.
– Да, да, много умно момче наистина, – като ехо повтори и фениксът.
– Ах, – въздъхна костенурката. – Ах, само бог П’Анку да беше тук и щастието щеше да пълно! Но се страхувам, че той все пропуска тези срещи. Няма съмнение, че някъде много много далеч от тук дялка следващия нов свят. Да можех да го видя още веднъж и бих умрял щастливо в мир.
– Само се чуй! – подсмихна се драконът. – Като че ли някой от нас може да умре! Защо говориш сякаш си някой простосмъртен?

Целият ден тримата приятели бъбриха, празнуваха и дълго време оглеждаха местата, където бяха прекарали толкова щастливо, докато П’Анку твореше този свят. Всички бяха добри с Бамбу и му показаха чудни неща, каквито той не беше и сънувал, че съществуват.
– Ти и наполовина не изглеждаш лош и страшен както те рисуват по знамената в храма, – каза Бамбу с приятелски глас на дракона тъкмо преди да се разделят.
Тримата приятели се разсмяха от сърце.
– О не, той е много примерен, въпреки че е покрит с рибешки люспи. – пошегува се фенксът.
На раздяла фениксът подари за спомен на Бамбу дълго червено перо от опашката си, а драконът му даде една люспа от тялото си, която се превърна в златна щом Бамбу я докосна с ръка.
– Хайде, хайде, трябва да побързаме, – каза костенурката. Страхувам се, че татко ти може да реши, че си се загубил.

И така, след като Бамбу беше прекарал най-щастливия си ден в живота се качи на гърба на костенурката и двамата отново се издигнаха високо над облаците. На връщане те летяха даже по-бързо откокото на идване. Бамбу имаше да говори за толкова много неща, че дори не помисли за сън. Беше видял истински дракон и истински феникс! Дори нищо повече да не видеше през живота си, пак щеше да остане завинаги щастлив.

Изведнъж костенурката рязко спря своя полет и се закова във въздуха. Бамбу усети как внезапно се хлъзна надолу по черупката. Твърде късно успя да се развика за помощ, твърде късно се опита да се спаси!

Надолу и надолу, той стремглаво се носеше, зашеметен от огромната височина. Въртеше се бясно във въздуха и си представяше ужасната смърт, която вече го чака на земята. Пляяяс! Той се стрелна между върховете на дърветата и напразно се мъчеше да се хване за приятелски протягащите се към него клонии. След това с вик на ужас се удари в земята и дългото пътешествие приключи.

– Ах, въздъхна костенурката. Само ако бог П’Анку беше тук!

Излизай изпод тази костенурка, момче! Какво правиш в храма, заровен целия в прахта? Не знаеш ли, че тук не е място, където може да се мотаеш?

Бамбу разтърка очи. Беше разбуден само наполовина, но знаеше, че това е гласът на баща му.
– Аз умрял ли съм вече? – каза той докато баща му го издърпваше изпод грамадното каменно животно.
– Кой да е умрял, а глупчо? Какви щуротии ми говориш?! Но ако не побързаш и закъснеем за вечеря, може наистина да пострадаш. Започвам да си мисля, че така си се разпуснал, че даже и да се храниш вече те мързи. Що за идея да спиш цял следобяд под корема на тази костенурка!

Бамбу, все още замаян от съня се спъна на излизане от залата с колоната, а баща му заключи след него желязната врата на храма.

КРЕДИТ: Превод от английски език © prikazki.eu 2019 – източник „A chinese wonder book“ редактор Норман Хинсдейл Питман, Илюстрации от Ли Чу Т’Анг, Ню Йорк 1919, E.P.DUTTON & CO. Корица: Hiroshi Yoshida, Гробницата на Тошогу

Всичкитворби