Митове & Легенди

Тримата странницилегенда от Бретан

Препоръчва се за възраст над 9 год.
12мин
чете се за

Много, много отдавна, в епархия Лион живели двама благородни братя – тъй красиви и заможни, колкото изобщо е възможно. Имената им били Милиò и Тонѝк.

По-големият, Милио, бил почти на шестнайсет, а Тоник на четиринайсет години. И двамата служели на преуспяващи господари, под чиито напътствия така добре се развивали, че стига да искали, можели да получат и свещенически санове.

По нрав обаче тези двама братя хич не си приличали. Тоник бил щедър и благочестив, винаги готов да опрости нечия обида, та не таял ни горчилка в сърцето, ни излишни пари в джоба. А Милио, макар и учтив, нямало случай да не се спазари в своя изгода, ни да пропусне да отмъсти някому и за най-нищожната дреболия.

Още невръстни Бог решил да остави двете момчета без баща. Овдовялата им майка, забележително достойна жена, ги отгледала грижливо, но щом започнали да възмъжават, решила да ги прати при чичо им, който живеел в друга страна, за да ги научи как да се оправят в живота и как да управляват наследството си.

И така, един ден тя дала на всеки нова шапка, чифт обувки със сребърни катарами, виолетова мантия и по една пълна кесия. Момчетата се метнали на конете си и тя ги изпратила да вървят при брата на баща им.

Те потеглили радостни и доволни, че отиват в чужбина. Конете им препускали бързо и след няколко дена навлезли в съседното кралство. Там и горите, и нивята изглеждали различно. Една сутрин стигнали до някакъв разклон и до разпятието видели просякиня, заровила лице в престилката си.

Тоник спрял коня си и я попитал защо плаче. През сълзи тя му разказала, че тъкмо загубила сина си – едничката ѝ опора в живота, та сега преживявала само от щедростта на добрите християните.

Младежът се изпълнил със състрадание, но Милио, който чакал встрани, се провикнал насмешливо:
– Да не би да вярваш на първата сълзлива история, която чуеш по пътя! На тази жена това ѝ е работата – седи край пътя и подмамва пътниците да ѝ дадат пари.
– Мълчи, мълчи, братко – прекъснал го Тоник. – За Бога, само ще я разплачеш още повече. Виж, че е на годините на милата ми майчица, Господ да я пази.
После си извадил кесията и я подал на бедната жена с думите:
– Вземи, майчице мила. Мога съвсем малко да ти помогна, но ще се моля за тебе.

„Вземи, майчице мила.“

Просякинята взела кесията, допряла я до устни и рекла на момчето:
– Понеже младият господар е тъй щедър към мен, бедната женица, затова нека приеме ей този орех. Вътре има оса с диамантено жило.
Тоник благодарил за ореха, мушнал го в джоба си и продължил по пътя с Милио.

Скоро братята навлезли в гъста гора. Там видели полуголо момченце да рови из хралупите на дърветата. Тананикало си чудата скръбна мелодия, по-скръбна и от реквием. Спирало често, тупкало да си постопли смръзналите ръчички и припявало:
„Тъй ми е студено, ох, тъй студено!“.
Пътниците ясно чували как зъбките му тракат от студ.

При тази гледка Тоник едва не заплакал.
– Милио, виж как се мъчи горкото дете под напорите на пронизващия вятър.
– Вижда ми се зиморничаво по природа – отвърнал Милио, – на мен вятърът не ми се струва студен.
– Защото носиш плюшен жакет, топло палто и отгоре тази виолетова мантия, а то е обвито само от въздуха небесен.
– Че какво от това? – възразил невъзмутимо Милио. – В края на краищата то е селско дете.
– Ех, братко – отвърнал Тоник, – като си помисля, че можеше да се родя с такава съдба, сърцето ми се свива. Пък и не мога да гледам безучастно как страда. В името на Христа, хайде да му помогнем.
При тези думи той спрял коня си, извикал детето и го попитал какво прави.
– Търся водни кончета из хралупите на дърветата – отвърнало то.
– И какво ще правиш с тях? – попитал Милио.
– Ако намеря достатъчно, ще ги продам в града и ще си купя дрешка, топла като слънчеви лъчи.
– Колко намери досега? – попитал младият благородник.
– Само едно – отвърнало детето, като вдигнало мъничко ратаново кафезче с водното конче.
– Ами аз ще го взема – засмял се Тоник и подхвърлил на момчето лилавата си мантия. – Увий да се стоплиш в това пухкаво наметало, бедното ми момче. Довечера, когато коленичиш да си кажеш молитвата, кажи по една и за нас.

Братята продължили пътя си, но Тоник, понеже се разделил с топлата си мантия, здраво измръзнал под поривите на режещия северен вятър. Но щом излезли от гората, въздухът се позатоплил, мъглата се вдигнала и слънчевите лъчи грейнали ярко през облаците.

Скоро навлезли в зелена поляна, където шуртяла чешма, а до нея седял един старец. Целите му дрехи били в кръпки, а на гърба си имал торба, по която личало, че е просяк.

Щом зърнал младите ездачи, той настойчиво се размахал и Тоник приближил.
– Какво има, татко? – попитал и си свалил шапката в знак на почит към годините на просяка.
– Ах, скъпи господа – отвърнал старецът, – вижте белите ми коси и сбръчканото ми лице. Изнемощях от многото си години и краката хич не ме държат. Ако не ми продадете един от вашите коне, тук ще си остана и тук ще умра.
– Да ти продадем един от конете си, а, просяко! – възкликнал Милио с презрение в гласа. – А с какво ще платиш?
– Виж този кух жълъд – отвърнал просякът. – В него има паяк, който плете нишка по-здрава от стомана. Дайте ми един от конете и в замяна ще получите жълъда с паяка.
По-големият брат избухнал в луд смях.
– Тоник, чу ли това? – обърнал се той към брат си. – Кълна се, главата на тоя стареца е пълна с паяжина.
Но брат му отвърнал:
– Беднякът може да предложи само каквото притежава.
После скочил от коня, доближил стареца и добавил:
– Давам ти коня си, честни приятелю, не заради цената, която предлагаш, а в памет на Христа, който предпочете бедността за своя съдба. Вземи, задръж за себе си коня и благодари на Бога, в чието име ти го давам.
Старецът замърморил хиляди благословии, качил се на коня с помощта на Тоник и скоро се изгубил в далечината.

След тази поредна милостиня Милио не могъл да се сдържа повече и избухнал в обвинения:
– Глупак! – викнал той ядосан, – как не те е срам! Виж се само докъде те докара лудостта! Май си мислиш, че като раздаде всичко, което притежаваше, ще споделя сега с тебе коня, мантията и кесията си. Няма да я бъде тая! Дано този урок да ти дойде добре, дано се поизмъчиш заради нелепата си щедрост и в бъдеще да станеш малко по-разумен.
– Братко, урокът наистина е добър – отвърнал меко Тоник, – и аз с радост го приемам. И през ум не ми минава да се възползвам от твоя кон, пари или наметало. Върви напред и не бери грижа за мене. Дано кралицата на ангелите те води.

Без да каже дума, Милио препуснал по пътя, а малкият му брат продължил пеша. Момчето изпратило конника с поглед, без капка горчилка да се надигне в сърцето му.

Пътят лека-полека навлизал в тясно дефиле между две планини с тъй стръмни склонове, че върховете им се криели в облаците. Този проход се наричал Прокълнатата теснина, защото там живеел страховит великан, който ден и нощ слухтял за пътници и ловци. Бил сляп и хром, но чувал смайващо добре – чувал даже как червеите пълзят под земята. Два опитомени орела вярно му служели (защото бил изкусен магьосник) – щом наближал някой, пращал хищните птици да сграбчат невинната жертва.

За да минат от там, хората от околността се събували и носели обувките си в ръка, като момите от Роскоф на път за пазара в Морле, и сдържали дъха си да не ги усети великана. Но Милио, който не знаел това, препуснал с коня си в тръст. Тропотът на конски копита по каменистия път събудил злодея и той се провикнал:
– Хей, хей, хрътки мои, къде сте?
Червеният и белият орел се спуснали към него.
– Литнете да ми донесете вечерята, която пресича дефилето – заповядал великанът.
Като гюлета хищните птици се спуснали в дълбините на пролома, сграбчили Милио за виолетовата мантия и го понесли нагоре към бърлогата на господаря си.

Точно тогава Тоник влязъл в дефилето и видял как две грамадни птици отнасят брат му нагоре. Втурнал се с лудешки вик след тях, ала скоро орлите с Милио изчезнали в облаците, покрили планинските върхове. За няколко мига момчето се заковало от ужас с вперени очи в небето и стръмните склонове, които се издигали над него като стени. После паднал на колене, сбрал ръце в молитва и заплакал:
– О Боже, Създателю Всемогъщи, спаси брат ми Милио!
– Недей да занимаваш Господ Бог с дреболии – разнесли се три тънки гласчета от някъде наблизо.
Тоник смаяно се огледал.
– Кой говори? Къде сте? – възкликнал той.
– В джоба на жакета ти – отвърнали гласчетата.
Тоник бръкнал и извадил ореха, жълъда и ратановото кафезче с водното конче.
– Вие ли се каните да спасите Милио? – попитал той.
– Ние, ние, ние – развикали се в отговор гласчетата.
– И как ще се справите, дребосъчета такива? – продължил Тоник.
– Пусни ни да видиш.

Момчето ги послушало. В миг паякът се покатерил на близкото дърво и започнал да плете въже, здраво и лъскава като стомана. После яхнал водното конче, а то го понесло нагоре. Паякът неспирно плетял сребристата си мрежа във форма на въжена стълба, която скоро се скрила в облаците.

Тоник се заизкачвал нагоре, докато стигнал върха на планината. Литнала пред него осата и го завела в бърлогата на чудовището – скална пещера, грамадна като неф на катедрала. Слепият безкрак човекоядец седял в средата, люлеел грамадните си телеса насам-натам като тръстика на вятъра и тананикал. Милио лежал на земята с подвити зад гърба си ръце и крака, сякаш е пиле, готово да го забучат на шиша. Двата орела се навъртали край огъня – единият да го подклажда, другият да върти шиша.

Вниманието на великана било погълнато от предстоящата вечеря, пък и шумът, който вдигал с песента си, му попречил да чуе Тоник и тримата му дребни помагачи. Червеният орел забелязал младежа, стрелнал се към него, ала в миг осата го жилнала по очите. Белият орел се спуснал да помогне на другаря си и го споходила същата съдба. Човекоядецът, стреснат от орловите крясъци, се надигнал, но осата хвръкнала към него и безмилостно го ужилила. Великанът шумно се претърколил като бивол през август. Напусто махал дивашки с ръце, грамадни като криле на вятърна мелница – нали бил сляп, не успял да хване осата, пък и без крака – как и да избяга?!

Пльоснал се по очи на земята, поне отчасти да се защити от пронизващото жило на осата. Паякът това и чакал – така го оплел в своите мрежи, че злодеят не можел да мръдне. Напразно викал орлите за помощ. А те, загубили ума и дума от болки, щом го видели вързан и беззащитен, спрели да се страхуват от него. Жадували да си отмъстят за безкрайната горчилка на ужасното си робство. Яростно заплющели с криле и се спуснали връз доскорошния си господар. В беса си го разкъсали както си лежал, овързан в стоманените мрежи. С всеки удар на клюновете късали парчета месо и не спрели, докато не останали само голите му кости. Накрая, докрай изтощени, те се отпуснали връз останките на великана. Но нали се натъпкали с месо на магьосник и човекоядец, което смъртен не може да смели, повече не се и надигнали.

През това време Тоник освободил брат си, прегърнал го с радостни сълзи и го повел към изхода на пещерата до ръба на страховитата бездна. Скоро водното конче и осата долетели. Със себе си носели малкото ратаново кафезче, превърнат сега в каляска. Те поканили братята да седнат вътре, паякът се качил отзад като лакей и екипажът се спуснал надолу с бързината на вятър. Тоник и Милио се носели над поля и гори, планини и села и накрая се приземили пред замъка на чичо си.

Каляската се понесла към подвижния мост. Пред грамадната порта на замъка братята видели конете си да ги чакат. На седлото на Тоник висели мантията и кесията му – сега много по-голяма и тежка – а мантията цялата, извезана с диаманти.

Смаян, младежът се обърнал към водача да попита какво значи това, но него вече го нямало. Вместо осата, паяка и водното конче пред тях стояли три ангела, окъпани в ярка светлина. Поразени, братята паднали на колене.

Един от ангелите, по-красив и бляскав от другарите си, приближил Тоник и заговорил:
– Не се страхувай, момчето ми, защото жената, детето и старецът, на които помогна, бяха не кои да са, ами пресветата Дева, нейният божествен Син и свети Йосиф. Те ни изпратиха да те пазим по пътя от беди и сега, когато мисията ни е приключена, се връщаме в Рая. Само запомни – всичко, което ти се случи, винаги да ти е за пример.

При тези думи ангелите разтворили криле и като бели гълъбици се зареяли в небето, като пеели нежно Осанна, също като в Светата Литургия по църквите.

КРЕДИТ: „The Three Wayfarers.“ – Breton Legends, 1872, Translated from the French, Author: Anonymous; ИЛЮСТРАЦИЯ: Breton Legends, 1872 – неизвестен худ.; ПРЕВОД: Л.Петкова, © prikazki.eu 2024г.;

prikazki.eu