Побитите камъни на Плуинèклегенда от Бретан

Много отдавна в градчето Плуинек живял беден каменар на име Бернè. Той бил честен и работлив момък, но въпреки това хич не му споряло. Усърдно работел от сутрин до мрак, но вместо да натрупа състояние, все повече обеднявал. А това много му тежало, защото обичал всеотдайно хубавата Мадлен Порнè, единствената дъщеря на най-богатия човек в околността.

Мнозина харесвали Мадлен, но единственият, за когото я било грижа, бил Берне. Да можела, тя би го взела с радост, макар и беден, ала баща ѝ бил не само богат, ами честолюбив и алчен. Не щял да има зет бедняк, пък и Мадлен била тъй хубавка, че искал да я венчае я за някой заможен търговец, я за някой преуспял стопанин. Но Мадлен била решена – или ще се омъжи за Берне, или за никой друг.

Когато настъпила зимата, Берне съвсем осиромашал. Рядко някой имал нужда от каменоделец, пък и когато изпълнявал поръчки, му плащали съвсем малко. Момъкът често лягал с празен стомах и добре знаел какво значи и глад, и студ.

За Коледа стопанинът на хана в Плуинек решил да покани добрите хора от градчето. Наред с останалите, покана получил и Берне.

Той с радост отишъл, защото бил сигурен, че и Мадлен ще е там. И дума да не могат да разменят, рекъл си той, поне ще може да я гледа, което е много повече от нищо.

Гощавката била богата. Трапезата била отрупана с отбрани гозби и напитки. С всяка хапка, с всяка глътка тържеството ставало от весело по-весело. Дали Берне и Мадлен успели да похапнат и колко си приказвали, никой не видял. Гостите били заети със собствените си стомаси и се заливали от смях на смешките и шегите, които си  разправяли.

Празненството било в разгара си, когато вратата се отворила и един раздърпан просяк със злобен блясък в очите влязъл в хана.

– Дочух, че тази вечер има тържество – подхванал просякът смирено – и всички са поканени. Може ли, щом гостите похапнат, да ми дадете малко огризки?
– Огризки има колкото щеш – отвърнал домакинът, – но днес е свят ден и не поднасяме отпадъци. Дръпни един един стол до масата, яж и пий до насита. Има предостатъчно за всички.
Но докато казвал тези думи, щедрият гостилничар изобщо не изглеждал доволен. По онези места се смята за лоша поличба по Коледа в дома ти да влезе просяк.

Новодошлият придърпал един стол до масата, но забавата и веселието вече били пресечени. Един след друг гостите взели да стават от трапезата, благодарели на домакина и се разотивали по домовете си.

Щом просякът хапнал и пийнал до насита, отдръпнал стола си и също станал.
– Добре се наядох – рекъл той на стопанина, – ще се намери ли някое кътче у вас да пренощувам?
– Може да останеш в обора – отвърнал гостилничарят неохотно. – Стаите в хана са заети, но ако решиш да легнеш в сеното, няма да ти откажа.

О, просякът бил предоволен. Влязъл в обора, мушнал се в мекото сено и скоро потънал в дълбок сън. Дремнал няколко часа, но точно в полунощ внезапно се събудил със странното усещане, че не е сам. И наистина в тъмнината се разнесли два чудати гласа:
– Е, приятелю, как изкара от последната Коледа досега?
– Зле приятелю, зле – отвърнал другият. – Тази година работата ми тежи повече от всякога.

Скрит в сеното, просякът надал ухо да разбере кои са приказливците, разбъбрили се среднощ на Коледа и то в обора. Бързо се усетил, че гласовете идват от яслата до него – приказвали волът и магарето.

Просякът тъй се смаял, че за малко да ахне на глас, но все някак се сдържал. Сетил се, че е чувал, макар да не вярвал, как веднъж в годината на Коледа от полунощ до първи петли животните могат да говорят с човешки глас. Ако имаш късмет да ги чуеш, може да научиш невероятни неща. Затова сега лежал застинал в сеното и едва смеел да диша, та да не ги пресече.

– И за мен годината беше тежка – въздъхнал волът в отговор на думите на магарето. – Ще ми се господарят да имаше малко от съкровището, дето лежи под побитите камъни на Плуинек. Тогава можеше да купи още волове и магарета и щеше да ни е по-леко.
– Съкровище ли?! Какво съкровище? – смаяло се магарето.
Волът го изгледал изненадано.
– Ама как не си чувал? Мислех, че всички знаят за скритото имане под побитите камъни.
– Я ми разкажи – помолило магарето, – че много обичам такива истории.

Доволен, че може да разкаже нещо интересно, волът поел дълбоко дъх и започнал:
– Нали знаеш оня пущинак до Плуинек с огромните побити камъни? Всеки е толкова грамаден, че и стадо волове не би го поместило.
Да, да, магарето добре знаело и пущинака, и камъните. Често минавало край тях напът за съседния град.

– Ами под тях е скрито несметно съкровище – отвърнал волът. – Това е цялата история. Мислех, че всеки я знае, само дето никой не е виждал имането, защото камъните ревностно го пазят. Но веднъж на сто години те слизат до реката да пият вода. Няма ги само няколко минутки, защото бързат като луди да скрият златото си. Ако през това време някой е там, ще зърне най-голямото съкровище на този свят! Скоро ще минат сто години от последния им водопой – точно след седмица камъните ще слязат до реката да пият вода.
– Тогава след една седмица съкровището ще се открие отново, така ли? – попитало магарето.
– Да, след седмица от днес, точно в полунощ.
– Ех, да знаеше господарят – въздъхнало тежко магарето – или да можеше да му кажем! Тогава щеше да иде в пущинака и не само да зърне съкровището, ами да си напълни цяла торба злато.
– Е да, но ако стори това, жив няма да се върне. Както ти казах, побитите камъни ревниво пазят имането и отсъстват само няколко минутки. Докато господарят си напълни торбата, камъните ще се върнат и ще го премажат.

Просякът бил много въодушевен от чутата история, но при тези думи го полазили ледени тръпки.

– Никой ли не може да вземе от златото? – попитало магарето.
– Не съм казал това. Тези камъни са омагьосани. Ако някой намери петлистна детелина и я носи със себе си, камъните няма да го докоснат, защото петлистната детелина е вълшебно растение, което има сила над всичко омагьосано, както и над тези камъни.
– Значи на човек му трябва една-едничка петлистна детелина?
– Ако я носи със себе си, камъните нищо няма да му сторят. Но е напусто – дори човек да избяга със златото, с първите слънчеви лъчи то ще се превърне на пепел, освен ако преди зазоряване един човешки живот не се принесе в жертва на побитите камъни.
– Че кой би дал живота си за злато! – пресякло го магарето. – Знам, че няма да е нашият господар.
Волът не отвърнал нищо, а и магарето дума не продумало повече. Единственото, което се чуло, било кукуригане на петел. Времето, през което животните можели да говорят, изтекло. Още година щели да стоят неми.

Колкото до просяка, той лежал в сеното, целият плувнал в пот от вълнение. Видения на невиждани богатства се редели пред очите му. Златото на Плуинек! Защото, ако можел да го докопа, щял да стане най-богатият човек в града. В града ли? Не, в цялата страна! О, не, не – в целия свят! Ех, да имаше няколко часа да го измъкне, щеше да е прекрасно. Но преди това, за да опази живота си, трябва да намери петлистна детелина.

С първите лъчи на зората просякът се измъкнал от сеното, навлякъл си дрипите и поел към селските поляни да търси детелина. Това не било трудно – туфи имало в изобилие, макар и повечето да били попарени от слана. Заровен в тревата, той преглеждал стрък след стрък. От време на време попадал на някоя четирилистна, но петлистна детелина нямало. Нощта се спуснала и мракът го пресякъл. На другия ден продължил и пак не успял. Дните се нижели един подир друг, а той, колкото и усърдно да ровел, нищичко не намирал.

Просякът направо се тресял от разочарование и гняв. Така се изнизали шест дена. На седмия клетникът бил тъй обезсърчен, че ровил само няколко часа. После, макар да било посред ден, решил да зареже всичко. С клюмнала глава и натежали крака той поел към градчето. Пътят минавал край купчина скали и в една пукнатина той забелязал туфа детелина. Съвсем нехайно, без капчица надежда, той поспрял и разровил тревата.

Внезапно изкрещял от радост. Краката му така се разтреперили, че коленичил на земята. Последният стрък имал пет листчета. Открил петлистна детелина!

Просякът грижливо мушнал вълшебната тревица в пазвата си и забързал към града. Канел се да отпочине в хана, докато падне нощта. После щял да иде в пущинака и ако думите на вола излязат верни, щял да зърне нещо, дето никой смъртен не е виждал.

Пътят минавал край пущинака с побитите камъни. Вече се мръквало. Внезапно просякът спрял и се ослушал. Откъм камъните се чувало странно почукване – чук-чук, чук-чук. Обзет от любопитство, той предпазливо приближил и надникнал между тях. Пред очите му се открила странна гледка. Пред най-грамадния камък стоял Берне, потънал в работа с каменарския си чук и длето – гравирал кръст на камъка.

Просякът се промъкнал толкова тихо, че Берне изобщо не го забелязал. Момъкът стреснато подскочил, когато досами ухото си чул сипкав глас:
– С какво си се захванал? – възкликнал просякът вместо поздрав. – Защо си губиш времето да дялаш кръст на това безлюдно място?
– Където и да е кръстният знак, носи добро – отвърнал Берне. – Пък дори да си пилея времето, сега на никого не съм притрябвал. По-добре да върша нещо, отколкото да се мотая безцелно.

Ненадейно в главата на просяка проблеснала немислима идея – тъй немислима и зловеща, че кръвта му слязла в петите и целият пребледнял. Направил крачка към каменаря и го подхванал за лакът:
– Слушай, Берне – заговорил той тихичко, – ти си умен, работен и честен, при това много човечен. И въпреки това едвам свързваш двата края. Да речем, че ти кажа как за една нощ може да станеш богат – по-богат от най-богатия в нашия град, тъй богат, че да имаш всичко, каквото пощеш. Какво ще кажеш, а?
– Нищо няма да кажа, защото знам, че е невъзможно – отвърнал безгрижно Берне.
– Да, ама е истина! Чистата истина и ще ти докажа – поклатил глава просякът. – Чуй сега какво ще ти кажа.

Сега просякът пристъпил тъй близо, че устните му почти докосвали ухото на Берне. Поел дъх и зашепнал историята, която волът разказал на магарето – чудната история за скритото съкровище под побитите камъни на Плуинек. Но само част от вълнуващата тайна споделил! Премълчал, че камъните ще премажат всеки, който посегне на златото, освен ако не се предпази с петлистна детелина. Премълчал, че и да вземат златото, на зазоряване то ще се превърне в пепел, освен ако камъните не получат в откуп човешки живот.

Колкото повече слушал Берне, толкова по се чумерел. Взрял се замислен в лицето на просяка и очите му блеснали като светкавица в здрача:
– За какво ми разказваш всичко това? – попитал той. – Защо разкриваш тайната за съкровището, като може да го запазиш само за себе си? Ако смяташ да ме правиш богат, какво очакваш в замяна от мене?
– Ти май не разбираш!? – смаял се уж просякът. – Ти си много по-силен. Не виждаш ли колко съм немощен и колко съм тромав. Докато камъните ги няма, заедно ще съберем пет пъти повече злато, отколкото сам. Ако си помагаме, ще забогатеем много повече, а изваденото злато ще разделим поравно.
– Това е справедливо – отвърнал Берне бавно. – Същинско чудо ще е, ако тази история за скрито имане се окаже истина. Както и да е, нощес ще дойда с теб. Ще вземем големи чували и ако съберем дори малко от златото, за което говориш, ще съм ти благодарен цял живот.

Просякът замълчал. Зъбите му тракали хем от боязън, хем от възбуда. На добродетелния каменоделец и през ум не му минавало, че само и само да забогатее, просякът се кани да го принесе в жертва на камъните.

Към полунощ Берне и просякът се върнали в пущинака с чувалите. Луната греела ярко. Под белезникавата светлина те видели камъните, щръкнали над тях като кули, непоклатими и тежки. Изглеждало съвсем невъзможно да мръднат оттам или някога това да е ставало. Под лунната светлина на най-грамадния камък съвсем ясно личал кръста, издялан от Берне.

Младежът и просякът се скрили в храстите. Царяла пълна тишина – освен глухия ромон на реката, не се чувало нищо. Внезапно сякаш вълшебно дихание лъхнало над пущинака. В далечината градският часовник забил полунощ.

Още с първия удар пред очите на двамата се случило невиждано чудо. Гигантските камъни се разтърсили и се надигнали от местата си. Със страховит грохот се затъркаляли към реката надолу, по-бързо и бързо, а под лунната светлина несметното съкровище засияло в целия си блясък.
– Бързо!! – викнал просякът с пресипнал глас. – Бързо, че ей сега ще се върнат! Не бива да се мотаем!
И алчно се втурнал към златото. Грабел с шепи и тъпчел чувала. Без да се бави, Берне го последвал. Двамата тъй стремглаво работели, че скоро напълнили догоре чувалите. Завладени напълно от златото, те забравили всичко останало.

Внезапен грохот стреснал Берне и той се огледал. Скочил ужасен на крака и закрещял:
– Виж! Виж! Камъните идват. Почти са тук! Боже, ще ни смажат.
– Тебе може да смажат, но мене няма да докоснат – отвърнал просякът. – Трябваше да имаш петлистна детелина. Тя е вълшебна и камъните не могат да посегнат на онзи, който я притежава.

Докато казвал това, камъните пристигнали. Целият треперещ, но напълно уверен във вълшебната тревичка, просякът вдигнал високо петлистна детелина. В миг камъните се разделили на две и го заобиколили. После пак се събрали и тръгнали към Берне.

Бедният каменоделец усетил, че е загубен. Опитал да каже последната си молитва, но от ужас езикът му така се тресял, че не станало нищо.

Внезапно най-огромният камък, онзи с кръста, се отделил от останалите. Изпреварил ги и застанал като щит пред клетия момък. Непоклатима и мрачна, канарата се извисила над него. Сякаш в почуда, другите спрели. Без да се мае, Берне се стаил зад своя защитник. Камъните се претъркаляли край него и се побили по местата си.

Просякът тъкмо надигал чувалите. Вярвал, че е в безопасност, но бързал да избяга от кобното място. За всеки случай погледнал през рамо. Очите му се разширили от ужас и неистово изкрещял. Рязко се врътнал и издигнал безценната детелинка пред себе си. Но грамадният камък непоколебимо се търкалял към него.

Вълшебството на петлистната детелина нямало сила над камък, белязан с кръст. Канарата се претърколила напред, премазала нещастника и застанала неподвижно на своето място, където щяла да остане през следващите сто години.

Когато слънцето се показало над хоризонта и поело по небесния си път, Берне, замаян и измъчен, влязъл в хана на Плуинек. На рамо носел един тежък чувал, а друг влачел след себе си. И двата догоре били пълни със злато – злато от несметното съкровище под побитите камъни на Плуинек.

Оттогава Берне станал най-богатият човек в градчето. Бащата на Мадлен с радост го приел за свой зет. Двамата се венчали и изживели живота си в охолство и радост. Берне никога повече не стъпил в пущинака и никой не успял да го накара даже да погледне побитите камъни, които едва не го премазали до смърт.