Гайдарятлегенда от Бретан

Лаò, прочутият гайдар, тръгнал с весела компания да слиза от планината. На другия ден щял да води танците на панаира за Голяма Богородица. Лицето му било зачервено като мартенска луна, ваклите му къдрици волно се веели на вятъра, а под мишница носел сладкогласната си гайда. Вълшебните ѝ звуци можели да вдигнат всеки на крака. Неведнъж се случвало даже белокоси старици весело да потропват под нейните звуци с дървеното си сабо.

Морският бриз леко подухвал от брега към тъмната като катран вода, а звездите бавно се издигали по небосвода. Тъкмо стигнали до кръстопътя, където и до днес се издига висок гранитен кръст, целият обрасъл в мъх, и паднала нощта. Пътниците поспрели и си казали:
– Да хванем пътя към морето.
Маестро Лео посочил на другата страна към хълма с църковната кула на Плужан и възразил:
– Отиваме ей там. Защо не минем напряко през пущинака?
Другите отвърнали:
– Лао, насред тоя пущинак е селото на кориганите. Нощем, без да пострада, оттам може да мине единствено праведник.
Лао избухнал в смях.
– О, Небеса! – възкликнал той. – Пътувал съм нощем по какви ли не пътища и никога не съм срещал тези черни дребосъци да броят парите си на лунна светлина, както разправят бабите край огнището. Кой е пътят към селото на кориганите. Ще ида право там и ще им свиря, дорде пукне зората.
Другите възкликнали:
– Лао, недей да предизвикваш Бога! Господ е пуснал разни твари на земята, които е по-добре да избягваш и други, от които трябва много да се плашиш. Остави кориганите да си играят хората край каменните си къщи.
– Хорà ли? – провикнал се Лао. – Значи и те имат гайдари, така ли?
– Имат само воя на вятъра и песните на нощните птици из пущинаците.
– Щом е така – отвърнал планинецът, – нощес на всяка цена ще послушат християнска музика. Ще им изсвиря най-добрите корнуелски мелодии.
След тези думи допрял устни до духалото на гайдата, заручала весела песен и с уверена крачка гайдарят свил по малката пътечка, която като бяла линия разсичала мрачната пустош.

Спътниците му се прекръстили ужасени и забързали надолу към морето.

Лао безстрашно крачел напред и весело свирел на своята гайда. С всяка измината крачка ставал все по-уверен и храбър – дъхът му ставал по-мощен, музиката по-гръмка. Пресякал половината пустош и видял Менир, грамаден побит камък, щръкнал като призрак в нощта. Малко по-нататък видял селото на кориганите.

Доловил глух шепот, който все повече се усилвал. Първо напомнял ромон на поточе, после бързей на река, накрая грохот на море. През бесния грохот се долавяли и други звуци – кикот и ядно хъщене, кресливо дърдорене и забързано топуркане на стъпки в сухата трева.

Дъхът на Лао секнал и очите му неспокойно зашарили насам-натам. Туфите трева из пущинака се движели като живи и лудешки се въртели в мрака. Скоро различил, че всъщност това са силуетите на грозните джуджета и ясно доловил гласовете им. Внезапно се показала луната и Лао силно извикал.

Отляво, отдясно, отпред и отзад, докъдето поглед му стигал, пущинакът бил препълнен с търчащи коригани. Смаян, Лао се дръпнал към побития камък. Облегнал гръб на него, но джуджетата го обкръжили и се развикали с гласчета като свирня на щурчета.
– Това е прочутият гайдар от Корнуел. Дошъл е да свири на кориганите.
Лао се прекръстрил, но дребосъците приближили безстрашно и закрещели:
– Сега си наш, Лао! Свири сега, прочути гайдарю – поведи танца на кориганите.

Напусто Лао опитал да устои на техните заповеди. Сякаш могъща магия господствала над него. Усетил как гайдата сама се допряла до устните му. Засвирил и заиграл енергично, напреки своята воля. Кориганите се наредили в кръгове около него, хванали се за ръце и затропали дивашки. Всеки път, щом понечел да спре, те се развиквали в хор:
– Свири, прочути гайдарю! Води танците на кориганите.

Цялата нощ Лао свирил. Щом звездите избледнели, свирнята му загубила мощ. Дъхът му отслабнал и краката му едвам се отлепяли от земята. Най-сетне небето избледняло на изток, в далечината петлите се разкукуригали и кориганите изчезнали.

Докрай изтощен, изкусният гайдар се строполил до побития камък. Духалото се изтърколило от треперещите му устни, ръцете му безжизнено паднали на коленете. Обронил глава на гърдите и повече никога не я вдигнал.

В здрачното утро се разнесъл зловещ шепот:
– Спи, спи, прочути гайдарю! Тази нощ ти води танците на кориганите, затова от днес нататък няма никога да водиш танците на християните.