Дворецът на гордия краллегенда от Бретан

Преди много, много години край градчето Сен-Мишел живял беден момък на име Перѝк Скоàрн – хубав, дързък и безстрашен, ала сам-самин на този свят.

Видял веднъж сиракът богатите господа от близкото имение и от все сърце им завидял за прекрасните жребци със сребърни юзди, за кадифените мантии и бродираните копринени дрехи. Ах, как му се дощяло и той да е богат! Замечтал се как с изписаната си карета ще вози на пазара прелестните щерки на богатите стопани.

От този миг нататък ден и нощ бленувал за богатства и разкош. Мечтите за пари, имане и изтънчени забавления никнели в главата му като гъби след дъжд.

Една година, по Великден, на път за църквата в градчето срещнал стария просяк от Яр. Той знаел всичко, което става наоколо от днес та чак до прастари времена. Заговорили се двамата за едно-друго и продължили напред заедно. Пътят им минавал край скалистата планина Сен Ефлам.
– Знаеш ли, синко, че някога тук вместо тази грамада е имало могъщ град? – подхвърлил просякът.
Момъкът изумено го изгледал:
– Тук? На брега на морето?
– Ами да. Имали огромна флотилия. Кръстосвали моретата надлъж и шир и носели несметни богатства от целия свят. На всичкото отгоре кралят притежавал вълшебен скиптър от леска. Каквото си поискал, получавал го на мига.
– Щом градът бил толкова грамаден, къде се е дянал? Как така няма и помен от него?
– Ех, връхлетяла ги е най-страшната беда на света – Божият гняв.
– Че какво са сторили?
– Преситили се от многото богатства и охолен живот. Кралят и народът му се възгордели и загърбили Бога. И един ден по заповед Божия земята под краката им се разтресла. Разбушувала се като море. Надигнали се страховити вълни и погълнали греховния град с все хора, къщи и палати. Всичко останало под планината.
Момъкът спрял и се загледал към стръмните скалисти склонове на Сен Ефлам.

Нищо не напомняло поне малко на останки от град. Внезапно нещо му проблеснало в ума и Перик се засмял весело:
– Ех, старче, не ти отива на годините да ми разправяш врели-некипели – не съм дете. Пък и засрами се, днес не е ден за шеги с бога!
Сега и старецът се заковал. Тупнал ядосано с тояжката си по земята и отвърнал:
– Щом не ми вярваш, сам се убеди! Всяка година, на Петдесетница, с първия удар в полунощ на църковната камбана в планината се отваря проход към кралския замък. Всеки би могъл да влезе и види лесковия жезъл. Ала онзи, който иска да го вземе, трябва да е много бърз, защото на дванайстия удар проходът се затваря и така остава чак до Петдесетница догодина.

Разказът на просяка така завладял ума на Перик, че едва дочакал навечерието на големия празник. Към полунощ излязъл на морския бряг и закрачил край грамадната планина. С тежка въздишка вълните се носели от мрачния хоризонт към брега, раците похапвали тихо от телата на удавниците, а воят на вятъра, напомнял крясъци на кръвожадни пирати. Тази зловеща нощ сякаш вещаела прокоба. Ала нищо на света не можело да спре Скоарн. Момъкът уверено крачел и от време на време разтривал влажните си от пот ръце.

Внезапно силният звън на църковната камбана разсякъл нощната тишина. Скроам, целият разтреперен, вперил жаден поглед към Сен Ефлам. Под мъждивата светлина на звездите гранитният масив на планината леко се разтворил, като грамадна паст на дракон, който тъкмо става от сън.

Скоарм се втурнал към прохода. Отпърво му се сторил тъмен, но полека-лека затрептяла синя светлина като онази, дето нощем просветва в църковните гробища. Скоро се изправил пред внушителния дворец – мраморната му фасада била по-голяма и от църквата на Фолгоа.

В първата зала видял цели камари сандъци, сякаш товар на презокеански кораб, пълни догоре с най-чистото сребро. Ала Перик Скоарм искал много повече от сребро и продължил нататък. Часовникът ударил шестия удар.

Влязъл във втората зала. Там в кръг били подредени сандъци със злато. Ала Скоарм искал много повече от злато и продължил напред. Разнесъл се седмия удар.

В третата зала видял кошници, пълни с перли, бели като мляко. Скоар посегнал да вземе от тях, ала чул осмия удар и хукнал напред.

Четвъртата зала сияела от брилянти, по-ярко и силно от кладите по Еньовден. Скоар спрялл зашеметен, ала в миг се разнесъл деветият удар и момъкът трескаво се втурнал нататък.

Влязъл в петата зала и от възхищение направо се заковал. Пред лесковия жезъл, окачен на отсрещната стена, стояли сто хубавици, тъй прекрасни, че поглед да не отделиш от тях. В една ръка всяка държала венец от свежи дъбови листа, а в другата бокал искрящо вино. Скроам устоял на среброто, златото, перлите и брилянтите, но гледката с тези хубавици го сломила. Стоял вцепенен с вперени очи в тях и виното, което му предлагали.

Ударил десетият час, но той не го чул. Единайстият – все още бил неподвижен. Накрая, тъкмо да посегне към чашата на най-близката хубавица и се разнесъл дванайсетият удар, гробовен, като последен изстрел на корабно оръдие преди корабокрушение.

Едва сега Перик, ужасен, се обърнал назад, но времето било изтекло. Вратите се затръшнали, хубавиците се превърнали в гранитни статуи. Обгърнал го непрогледен мрак.