Имало някога едно куче, което се казвало Шарко. То предано служело на своя стопанин, но минало време и остаряло. Видял човекът, че животното едва е живо – ни вижда, ни чува. В стопанството вече нямало полза от него и го прогонил.
Шарко пообиколил тук-там и решил да заживее в гората. Надявал се да се прехранва с лов, но нали бил изнемощял, не можал да хване нищо. Един ден насреща му се изпречил вълк.
– Какво дириш тука? Да не са те изгонили? – попитал горският звяр.
– Прав си, побратиме, господарят ме прогони. Затова обикалям гората – отвърнало кучето.
– Може да направим така, че пак да те върне – подхвърлил вълкът.
– Моля те, ако можеш, помогни ми – промълвило кучето. – Пък аз все някак ще ти се отблагодаря.
– Ето какво ще направим – отвърнал вълкът. – Утре твоят стопанин с цялото си семейство ще иде да жъне. Жена му оставя малкото им бебе на купчина сено. Аз ще изскоча от храсталака, ще грабна детето и ще се спусна към гората. Ти ще ме погнеш, ще ме пребориш наужким и ще върнеш бебето на стопаните.
На сутринта стопанинът и жена му дошли на нивата да жънат. Както рекъл вълкът, така станало. Жената оставила бебето да спи на меко върху куп сено и се захванала да жъне с мъжа си. Изневиделица изскочил вълкът, грабнал детето и хукнал към гората.
Тогава Шарко изскочил от храсталака, догонил хищника и взел бебето. Занесъл го на клетата майка, която от ужас едва била жива. Бащата извадил комат хляб от торбата, щедро го намазал с мас и го дал на Шарко. Погалил песа по главата и обичливо му заговорил:
– Вярното ми куче, милият ми умник, ще се върнеш у дома да изживееш старините си!
А Шарко си рекъл: „Трябва да се отблагодаря на вълка. Добър приятел излезе!“
По Заговезни стопанинът решил да жени най-голямата си дъщеря. Песът отишъл в гората, намерил гладния вълк и му рекъл:
– Ела в неделя привечер пред нашата порта. Ще те пусна у дома да хапнеш до насита.
Вълкът пристигнал по мръкнало и зачакал. Вътре празнували сватбата. Кучето излязло, вкарало тайно вълка и го скрило под празничната трапеза.
Захванал се Шарко да влачи под масата вкусотия след вкусотия – топли пироги, печено месо и наденици. Видели го хората и решили да го набият, но стопанинът се спуснал, попречил им и на всички разказал за кучешкия подвиг. Станало му драго на песа, допяло му се от радост, вдигнал глава и извисил глас. Чул го вълкът, не можал да устои на природата си – и той завил дивашки под масата.
При вълчия вой гостите наскачали и хукнали да се спасяват кой къде види. По смелите се втурнали подир звяра. Кучето се метнало връз вълка, уж да го сдави. В този миг стопанинът се развикал:
– Не бийте вълка, че може да затриете Шарко! Кучето само ще се оправи.
Шарко захапал вълка за врата и го завлякъл чак в полето, пуснал го и рекъл:
– Ти ми стори добро, сега беше мой ред.
Та така двамата се разделили по живо, по здраво.
КРЕДИТ: „Жил-был пес (Серко)“, Украинская народная сказка; ИЛЮСТРАЦИИ: неизв.художник; ПРЕВОД: Л.Петкова, © prikazki.eu 2026г.;