Разправят, че едно време камилата била едно от най-прекрасните животни. Имала дълга пухкава опашка и разкошни рога.
Всички животни от гората и степта завиждали и копнеели да имат кой като нейната опашка, кой като нейните рога.
Камилата знаела това и често-често повтаряла горделиво:
– Няма друг на този свят ни с тъй хубава опашка, ни с такива рога!
Ех, да не беше се хвалила, щеше да е по-добре.
Веднъж хубавицата отишла на реката да пие вода и заварила елена, надвесен над водата да се оглежда.
– Поканиха ме на гости – подхванал той. – Ще ми се някак да се издокарам, ама нямам с какво. Моля ти се, дай ми рогата си за малко – заумилквал се еленът.
Съгласила се камилата и ги дала.
Малко по-късно дошъл на водопой и конят. Видял камилата, отишъл при нея и се примолил:
– Поканиха ме на гости. Ще ми дадеш ли назаем опашката си?
Камилата се съгласила и останала да чака коня и елена на речния бряг. Цял ден пила вода, зяпала пътя и се надявала по-скоро да дойдат. Ала нямало помен ни от елена, ни от коня.
Еленът толкова харесал рогата, че забягнал с тях към тайгата. Останал там завинаги и не стъпил повече в откритите степи. Свикнал с рогата, сякаш били негови.
И конят не върнал опашката на камилата. Но до ден днешен, ако на пътя му да се изпречи камила – плаши се и хуква да бяга.
Та ето как камилата загубила не само хубостта си, но и добрия си нрав.
КРЕДИТ: How the Camel Lost His Good Looks – тувинска приказка; КОРИЦА: старинна илюстрация на камила, неизв.художник; ПРЕВОД: Л.Петкова, © prikazki.eu 2025г.;
