Имало едно време една сврака, която свила гнездо на висока, китна трепетлика. Снесла си вътре седем зелени яйчица. Ала един ден пристигнала лисицата и рекла:
– Сврако, дай да си хапна яйчице!
– Не давам за нищо на света! – изграчила свраката възмутено.
– А, щом е така, ей сега ще се засиля, ще съборя дървото, ще вдигна прах и дим до небесата – и помен няма да остане от гнездото!
Уплашила се свраката, дала едно яйчице.
Но лакомата Лиса не я оставила на мира – ден след ден идвала и искала още и още. Скоро в гнездото останало едно-едничко яйчице. Съсипана от мъка, свраката се разплакала. Не щеш ли, отнякъде изскочила една мишка.
– Защо плачеш? – попитала тя свраката.
– Как да не плача, – изхълцала горката птица. – Научи се Лиса всеки ден да иска яйце. „Ако не дадеш – заканва се тя, – ще се засиля и ще съборя дървото, ще вдигна прах и дим до небесата – и помен няма да остане от гнездото!“ Толкова яйца изяде, остана ми последното.
– Този път не давай нищо! – посъветвала я мишката. – Ако пак те заплаши, ти кажи: „Имаш ли рога, че да събориш дървото? Имаш ли копита, че да вдигнеш прах и дим до небесата?“ Ако те попита кой те подучи да отговориш така, ти речи: „Мислих, премислях и сама го измислих.“
Едвам мишлето се шмугнало в мишата дупка и ето – задала се Лиса.
– Сврако, дай ми яйце да си хапна! – провикнала се отдалече лисицата.
– Не давам за нищо на света!
– Щом е тъй, сега ще се засиля, ще съборя дървото, ще вдигна прах и дим до небето – и помен няма да остане от гнездото!
– Имаш ли рога, че да събориш дървото!? Имаш ли копита, че да вдигнеш прах и дим до небето!? – изкрякала свраката.
– Казвай веднага кой те подучи да ми отвърнеш така! – разсърдила се лисицата.
– Мислих, премислях – сама го измислих.
– Не си ли признаеш, пускам тринайсетте си хитрини и жива ще те излапам! – заканила се лисицата.
Уплашила се свраката и показала дупката на мишката. Приклекнала Лиса пред дупката и силно извикала:
– Ехей, мишленце, я подай носленце!
– Нямам време, Лиске – отвърнало то. – Тъкмо чистя зърното от плевели.
Почакала, повъртяла се лисицата и пак извикала. Мишката подала главичка.
– Ах, че хубава главица! – възкликнала лукавата лисица. – Чудя се дали ти е хубаво и кожухчето!
Мишката пристъпила напред.
– О, чудесно кожухче! – ахнала кумицата. – Ама каква ли ти е опашката?
Извадила мишката и опашката си.
– Прекрасна опашчица! Чудя се, като си толкова хубава, дали ти е хубава и походката?
Измъкнала се наивната мишка от дупката. А-ха да пристъпи и хоп – озовала се в устата на лисицата. Тогава мишката въздъхнала:
– Ех, Лиске, надхитри ме. Но преди да ме излапаш, трябва нещо важно да ти кажа. Ако ме сдъвчеш със затворена уста, нищо няма да усетиш. Но разтвориш ли челюсти широко – Ммм!, не вярвам да си яла нещо по-вкусно от мене!
И Лиса, тази славна лакомница, раззинала широко паст. Мишката това и чакала – скочила на земята и се скрила в дупчицата си жива и здрава.
КРЕДИТ: По „Сорока и семь зелёных яиц“, монголска народна приказка; ПРЕРАЗКАЗ: Л.Петкова, © prikazki.eu 2025г.;
