Животинската сила и човешкият ум

Остарял един тигър и когато усетил, че дните му са преброени, повикал сина си и му рекъл:
– Сине, скоро ще останеш сам на света. Ти си храбър и силен. Не се съмнявам, че добре ще живееш, стига да спазваш този съвет – никога не доближавай онова същество, което се казва човек. Скоро младият тигър останал сам на света.

Минало време, но младият тигър не можел спре да се чуди на странния бащин завет. Как ли изглежда човекът? Какво му е толкова страшното? Откъде иде силата му? Мислил, мислил и накрая решил да намери човека и да премери сили с него.

Вървял, вървял, срещнал един бик.
– Ти ли си човекът?
– Не, аз съм бик – измучало грамадното животно.
– А виждал ли си човек?
– Как да не съм виждал, нали е мой господар?! Тази халка на носа той ми я сложи. Той ме язди, той ме товари, той ме впряга в каруца.
– Толкова ли е голям? – смаял се младият тигър.
– Ами, ами! Целият може да мине между рогата ми.
„Странно – учудил се тигърът, – как е могло това дребно животно да покори грамадния бик?!“

Не щеш ли по пътя си срещнал камила.
– Ти ли си човекът?
– Не, аз съм камила. Защо търсиш човек?
– Да си премеря силите с него – отвърнал младият тигър.
– Ама че глупост! – изпръхтяла камилата. – Слушай, момко, виждам, че си млад и зелен още – от човека по-силен и страшен на този свят няма. Не ти трябва да заставаш на пътя му.
– Сигурно е много голям?
– Ами, ами. За да се качи на гърба ми, трябва да коленича.
– Ама и ти ли му слугуваш? – ахнал младият тигър.
– Виждаш ли тази халка на носа ми? Той ми я сложи.
– О, значи е много силен.
– Така е, но силата му е в ума. Той му дава власт и сила.

Продължил младият тигър умислен по пътя. Едва влязъл в гората – насреща му дървар.
– Ти кой си? – изревал младият тигър.
– Аз съм човек – отвърнал стреснатият дървар, но успял да се сдържи и да не покаже страха си.
Тигърът го огледал – наистина бил дребен – да го смажеш само с един удар.
– Имаш ли сили да се пребориш с мене? – попитал със съмнение звярът.
– Разбира се, нали силата е в ума ми – рекъл човекът.
– Я ми го покажи този ум. Искам да го видя – пожелал младият тигър.
– Ех, оставих го днес у дома. Ела с мен да ти го покажа.

Тръгнали двамата към селото. Щом наближили, човекът рекъл:
– Почитаеми тигре, спри и ме почакай тука. Иначе ще изскочат кучетата и ще те подгонят. Аз ей сега ще се върна.
Човекът уж тръгнал към дома, но внезапно спрял и извикал.
– Страх ме е!
– От какво?
– Страх ме е, че щом ти обърна гръб, ще ме нападнеш.
„Ох, че страхливец!“ – казал си тигърът и предложил:
– Щом е така, вържи ме за това дърво и по-бързо се връщай.

Вързал човекът тигъра здраво и хукнал към дома. Скоро се върнал с голям наръч дърва. Разхвърлял ги край тигъра, подпалил ги и извикал:
– Сега ще видиш какво е човешкият ум!

Пламнал огнен обръч край наивния млад тигър. Припарило му, прилютяло му на очите. Дърпал, дърпал – напразно! Добре че въжето прегоряло и успял да избяга.

Та оттогава до днес знае – животинската сила с човешкия ум не може да се мери. Пак оттогава са и черните ивици по гърба му – следите от огъня, с който човекът му показал ума си.