Вълчо и Лиса

Един ден Вълчо и Лиса намерили на пътя гърне с масълце. Тъкмо да го излапат и лукавата лисица предложила:
– Куме, я по-добре да се качим горе на хълма и спокойно да похапнем. Защо да стърчим насред пътя, където всеки злосторник може да ни види?
– Права си, кумице – съгласил се вълкът, макар че от два дена коремът му стържел от глад. – Кой ще носи гърнето?
– Ти, куме, ти ще го носиш. Аз ще вървя подире ти и ще пъшкам, че да не ти тежи толкова.

Лека-полека изкачили хълма, намерили скътано местенце и тъкмо Вълчо да посегне към маслото, Лиса подхвърлила:
– Ех, колко е това масълце – едвам да ти оцапа зъбите!? Май е по-добре само един от нас да го хапне.
– И на кого ще се падне? – сопнал се Вълчо, защото усетил, че Лиса иска да го измами.
– Който е по-стар от двама ни.
„Ооо, хитрано, сама в капана се хвана – помислил си Вълчо, – сега ще научиш с кого си имаш работа.“
– Навремето, когато бях малък – подхванал той, – планината Алтай беше по-ниска от могила, а Златното езеро – кажи-речи като локва!
При тези думи лисицата направо посърнала – чак сълзи рукнали от очите ѝ.
„С рев и без рев – ти масло няма да ядеш!“ – зарадвал се вълкът и попитал на глас:
– Лиске, защо плачеш?
– Спомних си милите ми лисичета, най-малкото ми детенце по онова време беше баш като теб сега на години. Най-много обичаше да броди из Алтай, а привечер да се къпе в Златното езеро – изхлипала Лиса.

Засрамен, Вълчо подвил опашка и си заминал. А Лиса се налапала с масълце до насита.