Един човечец често-често се жалел де на който свари от тежката си съдба.
– Завалия съм аз, не ми върви и това е, нещастието все мене преследва! – въздишал той тежко и кършел безпомощно ръце.
По цял ден се окайвал и нищичко не подхващал. Децата и жена му зъзнели от студ и гладували, а той тичал по съседи и роднини да ожалва нерадостната си съдба.
Веднъж, по навик, той спрял по пътя един старец и подхванал старата си песен. Човекът го изслушал, позасмял се и рекъл:
– Сине, от мене да знаеш – мързеливецът ходи тъй бавно, че и сиромашията го настига.
Несретникът дълго размишлявал над странните думи на стареца, но ето че един ден проумял тяхната мъдрост. На сутринта, още преди да е съмнало, той запретнал ръкави и се заловил за работа. И чудото станало – щом се разделил с мързела, сиромашията сама си заминала.
КРЕДИТ: Преразказ на Л.Петкова (© prikazki.eu 2024г.) по „Ленность и сиромашия“ (българска народна приказка) – в.Барабанче бр.25, 1938г. – редактор Любомир Дойчев;
