Конят да си знае яслите

Веднъж бай Рачо Габровеца замръкнал в едно село и отседнал да пренощува в дома на свои приятели. Посрещнали го любезно. На двора децата го заобиколили, радостни, че чичото от града ще им даде нещичко.
– Ха сега де видим, кой пръв ще донесе сенце на кончето! Кой от вас е по-юнак, кой ще донесе повече?!

Докато гостът връзвал коня си, децата донесли сено и бай Рачо здраво натъпкал яслите, та конят да яде цяла нощ. Дал на децата по една бучки захар, а на стопанката за армаган едно джобно ножче. Поканили го вътре. Поприказвали малко и по някое време бай Рачо се надигнал с думите:
– Я да донеса торбата с храна, че… нà, стана време за вечеря.

Скоро откъм двора се разнесла гюрултия. Надникнали домакините и що да видят – конят скача, а бах Рачо го налага с една вършина.
– Брей, Рачо, защо биеш кончето? – провикнала се стопанката.
– Защо ли? … Измъкнало торбата, излапало и гозбата и хляба, дето жена ми беше приготвила за вечеря. Ах, лакомийо! – занареждал уж сърдития бай Рачо и стоварил още една сопа по конската гърбина, макар че животното не било докосвало дисагите.
– Брей, спри се! Остави коня на мира. У дома има хляб и за сега и за утре, недей мъчи кончето.

Спрял се бай Рачо, върнал се вътре и продължил да нарежда:
– Добра жена си ти. Знам, че ще сложиш на софрата и хлебец и гозба. И мъжът ти, Бог да го прости, беше добър човек. Ама конят трябва да си знае яслите и да не си завира муцуната в дисагите, защото може друг път да ме остави някъде гладен.