Благодарният селянин

Един богат, но глуповат селянин се оженил за градско момиче и двамата заживели на село. Минало-неминало време, невестата се разболяла и помолила мъжа си да иде при доктора в града за лек. А младоженецът – ни за лекове, ни за доктори бил чувал. Тя обяснявала, обяснявала, накрая ѝ писнало и се сопнала:
– Ти върви в града, разпитай хората къде е къщата на доктора и влез при него. Кажи му, че съм болна, той ще ти даде лек.

Речено-сторено. Младоженецът тръгнал още по тъмно от село и рано сутринта пристигнал в града. Поразпитал тоя-оня, полутал се малко и намерил къщата на доктора. Без да почука, без да повика, бум-тряс – нахълтал в стаята при доктора, който тъкмо пиел кафе. Сепнат и ядосан той се провикнал:
– Що щеш ти тука тъй рано?! И как като в плевник ще влизаш при мене?
На селянина и през ум не му минало, че в чужда къща не се влиза без покана.
– Жена ми е болна – избълвал глупакът, – и идвам при тебе за лек.
– На ти лек на тебе! – викнал още по-ядосан докторът, лепнал му две звучни плесници и го изхвърлил на улицата.

Селянинът, нали бил глуповат, решил, че лекът са двете плесници и доволен, забързал към село при болната си жена.

– Даде ли докторът лек? – попитала тя, щом видяла съпруга си.
– Даже ми даде два лека – отвърнал услужливият съпруг.
– Дай единия да видя дали ще помогне, пък другия ще взема после – подканила го жената.
Мъжът приближил и поел дъх дълбоко.
– Нà ти единия – извикал глупакът, като залепил една хубава плесница на жена си – досущ каквато бил получил. – Искаш ли и другия лек? – попитал подире.
– Да ти се не види и лекът, и кухата ти кратуна! – викнала ядосано жената и хукнала в другата стая да си поплаче.

„Май един лек ѝ стигна – помислил си глупакът. – По себе си познавам – когато докторът ми го даде, беше бая лют, та все ще помогне!“ – и спокоен, че е свършил добре работата, заминал на нивата да оре.

За късмет подир ден-два невестата оздравяла. Зарадвал се глупакът на сполучливия лек и казал:
– Трябва да занеса на доктора нещичко за благодарност.
Взел гърне масло и две охранени пуйки, та право в града. Намъкнал се отново безцеремонно в стаята и отдалече се провикнал:
– Ха, добър ден! Нося армаган!
Докторът, макар пак ядосан на нахалника, като видял маслото и пуйките, поомекнал и кротко попитал:
– Добре дошъл, човече, защо носиш тоя подарък?
– Онзи ден дойдох за лек на жена ми и ми дадохте два. Единият свърши работа и тя оздравя. Сега връщам другия лек и за благодарност нося малък подарък.

Докторът, без да се сети кой е човекът и какъв лек му бил дал, взел с радост подаръка, поканил селянина да седне и го почерпил с кафе.

– Сега да върна ли и лека? – попитал гостът, щом гавръцнал кафето и се надигнал да си ходи.
– Дай го – подканил го докторът.
Лепнал глупака една звучна селска плесница на докторската буза и си заминал, без и през ум да му мине, че е сторил нещо лошо.

Най-сетне докторът си спомнил кой бил човекът, спомнил си и дадения лек. Позаболяло го, но що да стори – поне за утеха му останал подаръкът.