Каквото повикало, такова се обадило

Ананси Паяка и Чакала се сприятелили. Напролет Чакала го помолил:
– Трябва да замина, а сеитбата наближава. Би ли засял и моята нива?
Ананси приел на драго сърце, Чакала оставил зърно за посев и заминал спокоен.

Дошло време за сеитба, Ананси изорал всичко, но със семената на добрия си приятел засял своите ниви, а нивите на Чакала останали празни и се покрили с бурени.

По жътва Чакала се завърнал. Щом видял буренясалите си ниви, попитал Ананси:
– Защо не зася нивите ми?
– Засях ги, как да не съм – виж, че са орани. Но през нощта яребиците са изкълвали зърното.
– Че как така са изкълвали само моите ниви, а твоите са пропуснали.
– Много беше тъмно, та не можах да видя – отвърнал Ананси.
Досетил се Чакала, че Ананси го е изиграл и решил да му го върне тъпкано.

Ананси събрал пребогата реколта и хамбарите му се препълнили със зърно – просо, сорго и боб.

Чакала взел една кратунка, напълнил я с мед и я отнесъл на Ананси. Той похапнал, похапнал и медецът така му се усладил, че попитал:
– Какво е това тъй сладко нещо?
– Направих го от просото, което ми остана в хамбара. Изгорих зърното, прекарах пепелта през вода и стана това сладко нещо.

Запретнал ръкави Ананси, изгорил всичкото си просо и прекарал пепелта през вода. Но това, което станало, хич не приличало на меда.
Върнал се при Чакала и се оплакал:
– Сторих каквото ми каза, но не е сладко.
– Ти какво изгори?
– Просото.
– Ох, ох, сбъркал съм. Соргото е трябвало да изгориш.

Хукнал Ананси, изгорил соргото, прекарал пепелта през вода – пак същото. Завтекъл се при Чакала да се оплаче.
– Сторих както ми каза, но не е сладко.
– Ти какво изгори? – зачудил се Чакала.
– Соргото, нали така каза!
– Ей, как соргото! Мед става само от боба.

Ананси изпразнил докрай хамбарите си. Изгорил и боба, но нищо не станало. Оплакал се на Чакала, а той му отвърнал:
– Каквото повикало, такова се обадило, добри ми приятелю!

Та така, хитрецът останал да гладува цяла зима.