Живял в едно село беден, но умен и добър старец. Видел ли нечия глупост, чуел ли опашата лъжа, все опитвал да научи на ум и разум селяните. Ала те му се присмивали и подмятали:
– Ти, като знаеш много и си толкова умен, какво си направил, къде ти е имането? Я се виж – гол си като тояга!
Старецът млъквал обиден и това с години все се повтаряло.
Е, по Божията воля умният старец забогатял. Станал пръв в село по имот, че и на Божи гроб отишъл, та станал хаджия.
Сега вече думата на Дядо-Хаджия станала закон в селото:
– Дядо-Хаджи рече тъй! Дядо-Хаджи иначе каза! Дядо-Хаджи заръча това! Дядо-Хаджи онова… – повтаряли хората в захлас и почитание!
Всички гледали и слушали Дядо-Хаджия със зяпнали уста.
Подранил един ден Дядо-Хаджи, качил се над селото, та всички да го видят и започнал да оре в камънака. Къде орал, къде не, оставил Дядо-Хаджи ралото и скоро се прибрал у дома. Всички много се зачудили какво се е случило и все за това си шушукали.
На другия ден било света неделя.
Излезли селяните на площада и се заприказвали за едно-друго.
По едно време дошъл и Дядо-Хаджия.
– Е, Дядо-Хаджи, защо вчера захвърли тъй рано ралото? – попитал почтително един селянин.
– Случи ми се нещо много чудно – отвърнал старецът.
Всички го наобиколили и притихнали да не изпуснат някоя негова дума. Той продължил:
– Орах, колко орах, по едно време оставих ралото, че трябваше да сляза за нещо вкъщи. Връщам се и що да видя? Мишките изгризали ралото, само едно парченце оставили. Да бях останал, и мен щяха да изгризат.
– Брей! Тц, тц, тц! – зачудили се селяните.
– А, може да се случи, може! Чувал съм от дядо си, че …. – подхванал високо един селянин.
– То и аз един път си изпатих по същия начин… – обадил се друг.
– Една година и на мене същото се случи – викал трети в надпревара.
– Че и аз!
– И аз!
Всички бързали да подкрепят глупостта и лъжа. Дядо-Хаджия се засмял, махнал с ръка и строго извикал:
– 3асрамете се, бе хора! Една глупост казах и вие се надпреварвате да я подкрепяте… Лъжата си е лъжа и в yстата на царя и в устата на говедаря! Макар и лъжлива, почитате богаташката дума, а сиромашката, макар и най-умна, не щете да чуете! От много ум ли правите това?!
Навели глави селяните и се разотишли посрамени.
КРЕДИТ: „Сиромашка дума“, народна приказка; АВТОР: Виолинко – сп.„Дѣтска Радость“, 1920, година V, кн.7; РЕДАКЦИЯ: prikazki.eu 2023г;