Сините пламъчета

Тази сутрин малката Милка се събуди рано. Тя отмахна завивката и седна на леглото. Печката гореше. Сини пламъчета се гонеха весело между златните въглени. Милкината майка чистеше картофи край печката.
– Мамо! Мамо! Печката пак рабити добре!… Мамо, гладна. съм! – извика радостно Милка и отиде при майка си.
Бледото лице нa майката се усмихна.
– Ей сега, маминото, ей сега ще сварим картофки.

Ах, колко вкусни бяха сварените картофки!

Милка похапна, облиза всичките си пръстчета и седна срещу печката. Така виждаше по-добре какво става в нея. Дървата бязха изгорели. Вместо тях лежаха чудни златни въглени, над които танцуваха сини пламъчета. Сегиз-тогиз от въглените отскачаха рой искри, които изглеждаха като вълшебни звездици.

Нa Милка ѝ се стори, че сините пламъчета са малки човечета с дълги и остри калпачета. Как весело се гонеха и скачаха тези малки човечета!

Но ето, събори се последната златна главня и над нея затрепка последното синьо пламъче.

Майката посегна да затвори печката и да обърне капака на кюнците. Но Милка се примоли:
– Мамо, не затваряй още… Чакай да погледам веселото синьо човече!
– Ах ти, глупавичко Миле! Какви човечета сънуваш? – засмя се майката. – Трябва да затворя, иначе стаята ще изстине и ти ще замръзнеш!
Майката затвори вратичката на печката и обърна затулката на кюнците. После сложи Милка в леглото, зави крачката ѝ с изтърканото одеяло и рече:
– Сега пак ще ида на работа, Милче. 3а обяд ще си дойда. Ти стой тука на топло. Като се върна, ще ти донеса симитче. Но печката да не докосваш.

Майката излезе и заключи отвън вратата. Милка остана самичка, но не се страхуваше. Майка ѝ ходеше да пере у чужди хора и често оставяше детето самичко.

Момиченцето лежеше и гледаше дупчиците по вратата на печката. Те святкаха като малки прозорчета. В печката още горяха въглени.
– Къде ли са сега веселите сини човечета? – зачуди се момиченцето. – Дали са избягали към небето през кюнеца или се гушат някъде в печката зад светлите прозорчета?
Много ѝ се щеше да отвори вратичката и да види какво става там вътре. Но мама строго ѝ заръча да не пипа печката! Пък и в леглото е тъй топло и хубаво. 3атова Милка продължи лежешком да се радва на светлите прозорчета върху вратата на печката.

Изведнъж едно огнено калпаче се показа из една от дупчиците, след него се подаде малка блестяща ръчичка и от печката изскочи синьото човече. То скокна на леглото и кацна като светла перушинка срещу Милка.
– 3дравей, здравей, малко момиченце! – замаха шапка синьото човече. – Ние се познаваме вече. Аз видях твоите бляскави очички, докато се радваше на нашите игри в печката. Аз съм царят на сините пламъчета. Ние летим от печка на печка. Строим огнени кули и ги събаряме. Щом вътре в печката притъмнее, възсядаме крилете на сивите птици, които хората вземат за прост дим и отлитаме към небето чак до звездите. Там заспиваме и после отново се пробуждаме в горящата печка сред златните искри… Сега останах за тебе. Искам да те взема от тая влажна, тъмна стая и да те заведа в нашето царство. Ти ще станеш малко пламъче, ще играеш заедно с нас по златните кули, ще хвъркаш върху крилата на сивите птици и ще спиш сред волните облаци. Но преди това ще ти покажа моите съкровища. Щe свикам царедворците си да те позабавляват.

Синьото човече махна с калпаче и от светлите прозорчета изскочи цял рояк сини човечета. Всички носеха на гръб златни чувалчета, из които валеше разноцветен дъжд от скъпоценни камъни. Скоро ги захвърлиха и започнаха да се гонят и играят из светлата стая.
– Виждаш ли как весело си живеем! Хайде сега в нашето царство! – чу Милка тънкия гласец на синия цар и сърцето ѝ затупка тревожно.
– А мама? Ще дойде ли и мама? Нe искам без нея! – отвърна решително Милка и вдигна глава от възглавницата.

Тогава синьото човече скочи към лицето на Милка и огненото калпаче блесна до сами очите ѝ… изведнъж клепките ѝ се затвориха. Сякаш тънка паяжина покри лицето на детето и устните му повече не можеха да се разтворят.

Като насън, Милка долови как сините човечета се струпаха край нея, как разлюляха леглото ѝ, сякаш го вдигаха към небето…

Силен студ събуди Милка. Някой отвори прозореца и чу отдалече мил, познат глас:
– Миле, Миле…
От тоя глас сърцето ѝ затупка радостно.
– Мамо! – промълви едвам Милка. – Лошото синьо човече искаше да мe вземе. Но аз отказах да тръгна без тебе.
– Тъй, тъй… студеният въздух те посвести, Миленце – рече майката. – Сините пламъчета са те замаяли. Май ги разсърдихме, като ги затворихме в печката. Но сега ги пропъдих и отново съм при тебе. Ето ти и симитчето…

Майката подаде симитчето и силно притисна детето си към гърдите.