Защо Слънцето не се оженило

Додеяло на Слънцето да живее сам-самичко на света – без булка и дечица. Тежко нещо е самотата – няма с кого да поговориш, мъка и радост да споделиш!

Сутрин тръгвало на тежката си работа без да има кой да го изпрати, да му пожелае „на добър час“. Връщало се вечер – ни вечерята му вечеря, ни постелята му постеля.
„Не, не може така! Ще взема да се оженя, време ми е вече!“ казало си Слънцето.

Определили слънчовата сватба навръх личен ден – Гергьовден. И нали Слънцето е едно на света, трябвало и сватбата да е такава – за чудо и приказ. Да се помни и споменава, докато свят светува.

Тръгнало Слънцето да кани всички живинки – от мравката до лъва – всички на сватбата да дойдат, драги гости да му бъдат.

Дошло ред и Ежко Бежко да покани, ала таралежът излязъл рано-рано сутринта и цял ден не се върнал. Слънцето пристигнало в ежковата къща, но като не го заварило, накарало съседите да кажат на Ежко непременно да дойде с другите на тържеството.

Върнал се таралежът и му предали слънчовата заръка. Е, нямало как – слънчова покана не може да се откаже. Тръгнал и той с другите сватбари.

По пътя всички се радвали и веселили, само Ежко вървял с наведена глава мълчаливо. Сватбарите пристигнали в Слънчовите палати и се разположили на богатата трапеза. Ежко седнал накрая.

По някое време вратата се отворила и както му е редът, при гостите дошли младоженците. Тръгнало Слънцето да поздравява всички, да ги кани с ядене и пиене. Щом стигнало до таралежа, cпpяло и смаяно се провикнало:
– Бре, Ежко, какво е това? Всички хапват от тези хубави гозби, а ти гризеш камъни. Бива ли така – баш на моята сватба камъни да ядеш? Да не би да не харесваш храната! Само кажи какво искаш, та да оставиш тези камъни!
– Ясно мое Слънчице, и яденето – ядене, и пиенето – пиене. По-хубави не могат да бъдат! Но чуй какво ще ти кажа. Досега беше едно на света и пак гореше и пареше, та често похапвах единствено камъни. А отсега, като се ожениш и се народят слънчицата, всичко ще изгори и ще стане на камък. Та рекох, докато е време, да се приуча на камъни, че после, когато останат само това на земята, да не ми е мъчно! – рекъл Ежко и се присвил се бодливото си кожухче.

Умълчало се Слънцето, замислило се над ежковите думи и излязло от стаята. Гостите чакали, чакали – дано по-скоро се върне. Накрая Слънцето се показало наполовина през вратата и им рекло да се разотиват, защото сватбата се разтуря.

И пак заживяло Слънцето сам-самичко. Греело, както си грее – лете суши, пролет раззеленява. Сеща се понякога за булка и дечица, после си спомня ежковите думи и се мъчи да ги забрави.