Под божията синя стряха
се дига трепетлика плаха
и шепне думи неразбрани,
и леко люлка бели грани.
И ей долитат ято птички
и гледат с палави очички,
и трепкат си с крилцата ловки,
и пеят с гласовити човки:
„В зори събрахме си нещата
и днес напущаме гнездата,
настана време за раздяла
прощавай, трепетлико бяла.
Прости на лудото ни ято
листата, скършени сред лято,
и малките незнайни рани
по твойте нежни, бели грани!“
Замислената трепетлика
разбра на птичките езика,
прошепна: „Сбогом!“, люшна клони
и първи златен лист отрони.
