Шумул-шумул-шумулка,
Щурчо свири с гъдулка
на кичеста върбица,
край сребърна речица.
Никой Щурча не слуша –
сит е всеки до гуша.
Присмя му се врабчето,
наскърби му сърцето.
Викна Щурчо, заплака,
нахлупи си калпака,
наметна си абата,
па забягна в гората,
в далечните балкани,
при благите мецани,
да им свири за слава
на зелена морава –
той да свири свирните,
те да тропат игрите,
да си веят руната,
да люлеят гората.
