Принцеса Мълчание

Живял някога един падишах, който имал малък син. Любимата играчка на принца била една златна топка, с която никога не му омръзвало да си играе. Веднъж, докато я подхвърлял в градинския павилион, пристигнала една старица да си налее вода от извора, който бълбукал отпред.

Просто на шега принцът метнал златната си топка по каната и я счупил. Без дума да продума, жената донесла друга кана и отново се надвесила над водата. Принцът пак запратил златната си топка и отново строшил каната. Сега старицата наистина се ядосала, ала се страхувала от падишаха и не посмяла да каже и дума напряко – върнала се и купила трета кана на вересия, защото нямала пари. Пак пристигнала на извора и тъкмо да налее вода, когато златната топка разбила и третата кана на парчета. Жената не могла да се стърпи, обърнала се към момчето и извикала:
– Принце, едно ще ти кажа, да се влюбиш дано в принцеса Мълчание! – и после си тръгнала.

Минали години, принцът пораснал, но не забравил нейните думи. Дълго умувал и премислял коя и къде ли е тази принцеса. Колкото повече се чудел, толкова по-силно завладявала ума му. Накрая здравето му се разклатило, отслабнал и побледнял, загубил апетит и няколко дни бил толкова болен, че се наложило да остане в леглото. Зачудил се падишахът какво става. Свикал всички доктори и ходжи, ала никой не успял да помогне на принца.

Накрая владетелят попитал момъка какво го измъчва и защо страда. Тогава той разказал как три пъти поред чупил каните на бедната старица, повторил думите, които жената му казала и завършил, че ни доктори, ни ходжи могат да го излекуват. Помолил баща си за позволение да открие принцеса Мълчание, защото бил сигурен, че това е единственият начин, да се отърве от своята скръб. Падишахът разбрал, че ако не му позволи, принцът няма да живее дълго, затова, след дълги колебания му позволил да замине заедно със своя учител.

Още същата привечер двамата потеглили на път. Минали шест месеца и понеже не се грижели за външния си вид, заприличали повече на диваци, отколкото на знатен принц и неговия учител. Напълно забравили какво е почивка и сън, през ум не им минавала мисъл за ядене и пиене. Накрая се озовали навръх една планина. Забелязали, че скалите и земята блестят като слънце. Огледали се и видели, че към тях приближава един старец. Пътниците го попитали как се казва тази местност, а старецът отвърнал, че това е планината на принцеса Мълчание. Самата принцеса носела було със седем воала, ала хубостта ѝ тъй силно лъчала, че планината отразявала нейния блясък.

– Къде живее принцесата? – попитали пътниците.
– Вървете шест месеца все напред и ще пристигнете право пред нейните сараи – отвърнал старецът като допълнил, – помнете, че подмамени от нейната хубост мнозина погубиха живота си в напусти опити да принудят принцесата да проговори.
Страшната новина изобщо не възпряла принца и заедно със своя учител продължили пътешествието.

След дълго скитане те се озовали навръх друга планина, която от всички страни изглеждала огнено червена. Пътниците продължили напред и скоро влезли в едно село. Там принцът рекъл на своя учител:
– Много съм уморен. Нека поотпочинем тук малко, пък може и да поразпитаме.

Двамата влезли в едно кафене и щом в селото се разнесла новината, че са пристигнали странници, хората се стекли да ги видят и да поприказват. Принцът попитал защо планината е алена и научил, че на три месеца път по-нататък живее принцеса Мълчание. Макар че носела було със седем воала, планината отразявала нейните устни и изглеждала алена като кръв. Никой не можел да накара хубавицата да проговори и затова мнозина загубили живота си. При тези думи младежът се изпълнил с желание да подложи съдбата си на изпитание и заедно със своя учител продължили напред.

След много дни пред тях в далечината се изпречила трета планина. Пътешествениците си казали, че там би трябвало да живее принцесата. Скоро се озовали в подножието и започнали изкачването. Над тях гордо се извисявали кулите на величествен замък, където живеела принцеса Мълчание. Когато приближили достатъчно, те различили, че той е построен изцяло от човешки черепи и принцът рекъл:
– Това са главите на страдалците, които са посмели да накарат принцесата да проговори. Или ще успеем, или и нашите черепи скоро ще застанат тука.

Преди да се представят в замъка, двамата се настанили в един хан и останали там няколко дни. По цял ден наоколо се чували само вопли и ридания.
– О, братко! О,  сине!
Новодошлите поразпитали какво се е случило и им отговорили:
– Защо питате? Май и вие сте дошли да загинете? Тук властва бащата на принцеса Мълчание. Ако някой реши да я накара да проговори, трябва да поиска разрешение от падишаха и ако той приеме, свита царедворци ще го заведат при принцесата.
Щом принцът чул това, рекъл на своя учител:
– Нашето странство е към края си. Да отпочинем и после да срещнем съдбата си.

Двамата поживели няколко дни в хана и често бродели из чаршията. Един ден, докато обикаляли между сергиите, принцът видял клетка със славей. Птичето тъй му харесало, че решил да го купи. Учителят възразил и изтъкнал, че ги чакат по-важни дела. Ала принцът отказал да слуша и купил птичето за хиляда пиастри. Занесъл го в стаята си и окачил клетката.

Щом останал сам, момъкът потънал в мисли как да накара принцесата да заговори. Внезапно през ума му просветнала тъжната мисъл, че неуспехът е равнозначен на смърт и не щеш ли в този миг славеят проговорил:
– Принце, защо си тъй мрачен? Какво те измъчва?
Момъкът стреснато се огледал, защото не бил сигурен дали това не е някой зъл дух. Когато се успокоил, решил, че това е проява на милостта на Аллах и разказал на славея историята на своята любов към принцеса Мълчание. Накрая тъжно добавил, че не знае какво да направи, когато се изправи пред нея. Птичката отвърнала:
– Изобщо недей да се тревожиш. Няма нищо по-лесно. Иди тази вечер в сарая и ме вземи с теб. Султанската дъщеря носи було със седем воала, затова нито някой вижда лицето ѝ, нито тя може някой да види. Окачи клетката ми за куката на лампиона и любезно я попитай как е. Тя няма да обели и дума. Тогава ще кажеш, че щом не ще да говори, ще поприказваш с лампиона. Започни да му говориш, а аз ще отговарям вместо него.

Принцът последвал съвета на славея и отишъл в палата на падишаха. Когато уведомили владетеля за новия кандидат, който иска да се срещне с дъщеря му, той приел принца и опитал да го разубеди. Заявил, че хиляди вече са загубили живота си в напразни опити да накарат дъщеря му да проговори. Бил положил обет, че ще омъжи принцесата за онзи, който я накара да изрече поне една дума, но който не успее, ще загуби главата си. Принцът сам можел да види – целият палат на дъщеря му бил изграден от човешки черепи.

Въпреки това смелият момък не се отказал, хвърлил се в краката на падишаха и се заклел или да успее, или да загуби главата си. Нямало какво повече да се каже и падишахът заповядал царедворците да заведат принца при дъщеря му.

Младежът влязъл при принцесата на свечеряване и окачил клетката на куката за лампиона. После се поклонил ниско на забулената хубавица, попитал я как е със здравето и поприказвал за разни дреболии. Отговор нямало. Тогава принцът ѝ рекъл:
– Става късно, а ти не обели и дума. Ще поприказвам с лампиона. Макар да няма душа, може да е по-чувствителен от тебе.
После погледнал нагоре и попитал:
– Как си?

Отговорът последвал веднага:
– О, много добре, макар че с години не съм проговарял. Ала ето – Аллах те прати при мене и сега съм толкова доволен, сякаш целият свят е мой. Какво ще кажеш, дали да не се позабавляваме с една история?
Принцът кимнал в съгласие и гласът продължил:
– Живял някога един шах, който имал чудно хубава дъщеря. Трима принцове я пожелали за жена. Бащата рекъл на ухажьорите:
– Който усвои най-полезният занаят, ще получи дъщеря ми.

Младежите поели на път, дълго вървели и ето че един ден спрели до някакъв извор. Решили да се разделят, за да не се скарат в опитите си да изпълнят поставената задача.

Първият научил как да изминава път дълъг шест месеца само за един час, вторият как да става невидим, а третият да възвръща здравето дори на онези, които лежат на смъртния си одър. Случило се така, че и тримата се върнали едновременно при извора. Онзи, който можел да става невидим, рекъл, че дъщерята на падишаха лежи тежко болна и след два часа ще умре. Другият рекъл, че ще приготви лекарство, което ще я спаси. Третият заявил, че ще занесе лекарството в двореца. По-бърз от светлината той се озовал в стаята на принцесата. Едва цярът докоснал устата ѝ и тя се изправила, толкова здрава, колкото най-здравият човек може да бъде. Когато пристигнали и другите двама в палата, падишахът ги накарал да му разкажат кой какво е научил.

Славеят замълчал и приключил с въпроса:
– О, принце мой, кажи ми сега, кой от тримата заслужава най-много принцесата?
Момъкът без колебание отговорил:
– Онзи, който приготвил лекарството.
Славеят възразил, че по-заслужил е онзи, който уведомил другите двама за състоянието на принцесата и ето, че спорът между двамата люто се разгорял.

А принцеса Мълчание си помислила: “Тези двамата напълно забравиха онзи, който изминавал шестмесечен път за един час.” През това време спорът се разраствал все повече. Девойката не издържала и се провикнала:
– Хей, глупаци такива! Принцесата заслужава онзи, който е занесъл цяра навреме, защото иначе щеше да умре!

Царедворците веднага донесли на падишаха, че дъщеря му най-сетне е нарушила мълчанието. Но тя възразила, че е станала жертва на хитра уловка и това не трябва да се счита за успех, освен ако принцът не успее да я накара да проговори три пъти подред. Тогава падишахът заявил на принца:
– Ако я накараш още два пъти да проговори, тя ти принадлежи.

Младежът напуснал сарая и се завърнал в хана, замислен как да се справи. Тогава славеят пак проговорил:
– Принцесата е много ядосана, задето не се сдържа и проговори, та счупи лампиона. Затова утре сложи кафеза на стенния рафт.

Паднала вечерта и принцът пристигнал със славея в сарая. Влязъл в покоите на принцесата, поставил кафеза на стенния рафт и поздравил учтиво принцесата. Ала тя надменно мълчала и накрая той се обърнал към рафта с думите:
– Принцесата не желае да ми говори, затова ще си поприказвам с теб. Ти как си, какво правиш?
– Много съм добре, благодаря че попита – дочул се отговорът веднага. – Добре, че на принцесата не ѝ се приказва, иначе нямаше да ме заговориш. Дали ще ти е приятно ако ти разкажа една история?
– О, ще я изслушам с огромно удоволствие! – отвърнал принцът.

И така славеят започнал:
– Живяла някога една жена, в която били влюбени трима – Балджи-Оглу, синът на пчеларя, Джагджи-Оглу, синът на съдията и Тиреджи-Оглу, синът на табакчията. Всички посещавали жената, но никой не знаел за другите двама. Веднъж, докато жената се решела, открила в гребена си един бял косъм и си казала:
„Ах, май остарявам! Скоро ще омръзна на моите ухажьори. Дойде време да се оженя.“

На другия ден тя поканила тримата на посещение – всеки по различно време.

Пръв пристигнал Джагди и заварил жената, потънала в сълзи. Попитал я защо е плаче, а тя отговорила:
– Татко почина и аз го погребах в градината, но духът му безспир ме тормози. Моля те, ако ме обичаш, увий се в този покров и иди да полежиш в гроба. Ако издържиш три часа, духът му ще се успокои и ще спре да ме измъчва.
След тези думи жената завела младежа до отворения гроб в градината и понеже Джагди с радост приел да ѝ помогне, тя му дала покрова и той легнал увит в гроба.

В това време пристигнал Балджи. И той попитал жената защо плаче. Тя повторила измислената си история за умрелия баща и духа му. После му дала един голям камък и го помолила да иде на гроба и когато духът се появи да го удари с него.

Тъкмо Балджи излязъл с камъка и поел към гроба, когато пристигнал Тиреджи. Той също попитал любимата си защо плаче и какво се е случило:
– Как да не плача? – отвърнала през сълзи жената, – баща ми почина и го погребах в градината. Един от враговете му е магьосник. Сега дебне да отнесе мъртвото му тяло. Виж – вече е отворил гроба. Ако ми донесеш тялото от гроба, всичко ще се нареди. Ако не – съм загубена!

Едва изрекла тези думи и Тиреджи се втурнал да извади умрелия баща и да го занесе при нея. Ала Балджи, който помислил че пред него са се изправили не един а два духа, здраво ударил и двамата с камъка. Джагди решил, че духът го е удартил – изскочил от гроба и захвърлил покрова. Чак тогава младежите се разпознали и настояли да получат обяснение.

– Сега, мой принце – заключил славеят, – кой от тримата заслужава жената най-много? Според мен Тиреджи.
Ала принцът предпочитал Балджи, който понесъл толкова много беди и двамата люто заспорили, като нарочно ни веднъж не споменали Джагди. Принцесата, която през цялото време внимателно слушала разказа, се ядосала, че никой не споменава заслугите и изпитанията, които понесъл Джагди. Накрая не издържала и изразила разпалено своето мнение.

Новината, че принцеса Мълчание за втори път проговорила, била занесена веднага на падишаха. Но се налагало да проговори още веднъж. Докато младежът седял в стаята в хана, славеят казал, че принцесата била побесняла, че за втори път я подлъгали да проговори и разбила стенния рафт на парчета. Затова на следващата вечер, принцът трябвало да остави клетката зад вратата.

На третата, последна вечер, принцесата не била по-любезна от преди и понеже отказала да отговаря, принцът се заприказвал с вратата. Тя (или по-скоро птичката зад нея) разказала следната история:

– Имало някога един дърводелец, един шивач и един студент по теология, които пътували заедно. Пристигнали в един град, наели заедно жилище и започнали търговия. Една нощ, докато другите двама спели, дърводелецът станал, изпил чаша кафе, запалил чибука си и от малки парченца дърво сътворил образа на чудна хубавица. После легнал и заспал. Скоро след него се събудил шивачът и като видял невижданата красавица, запретнал ръкави и ушил прекрасни дрехи, облякъл я и легнал да спи. На зазоряване се събудил студентът и щом видял красавицата, се помолил на Аллах да ѝ вдъхне живот. Молитвата на студента била чута – дървената фигура в миг оживяла и се превърнала в невиждана красавица. Кажи сега, мой принце, за кого е най-справедливо тя да се омъжи? По моему на дърводелеца.

След тези думи славеят замлъкнал. Принцът настоял, че шивачът най-много я заслужава и ето че отново пламнал лют спор. Принцесата, ядосана, че недоглеждат заслугите на студента, се провикнала:
– Хей, глупаци такива! Най-много я заслужава студентът. Тя му дължи живота си, затова принадлежи на него и на никой друг!

Едва принцесата затворила уста и падишахът вече знаел новината. Принцът с право спечелил принцесата, която повече не мълчала.

Целият град се надигнал да празнува – всички се застягали за сватбата. Ала принцът пожелал да се венчаят в палата на баща му. Когато пристигнал там с годеницата си, радостта на народа не знаела граници. Празнували четирийсет дни и четирийсет нощи. А старицата, на която принцът счупил три стомната, обявили за баба – звание, което тя с радост носела до края на дните си.