Абдала

Във времената, когато Аллах имал много следовници, а хората – купища неволи, живяла бедна вдовица, която имала три момчета и една дъщеря. Нейният най-малък син бил глуповат, по цял ден се излежавал край огнището и всички го наричали Абдала.

Веднъж по-големите братя отишли на нивата. Преди да излязат, помолили майка си да им сготви, а сестра им да донесе обяда на полето. Наблизо живеел един триглав демон, затова братята обяснили на момичето по кой път да мине, за да не срещне злодея.

Сготвила майката и девойката тръгнала към нивата. Но за беда свърнала по грешната пътека, която водела право в дома на чудовището. Едва направила няколко крачки, когато жената на триглавото чудовище се изправила пред нея и я попитала как се е озовала тъдява. Заговорила уплашеното момиче и лека-полека я примамила в къщата, като обещала, че ще я скрие от съпруга си.

Но триглавият демон вече очаквал момичето. Щом влезли, жената казала:
– Скоро яденето ще е готово. Аз ще премеся тестото а ти, дъще, разпали огъня.
Девойката едва се привела да раздуха жаравата, когато звярът я грабнал, раззинал огромната си паст и наведнъж я погълнал.

През това време двамата братя очаквали обяда. Чакали, чакали – ни сестра им, ни храната се появила. Свечерило се и когато се прибрали, разбрали, че сестра им била тръгнала още по обяд. Веднага се досетили какво било станало – сбъркала е пътя и сега е в дома на чудовището. След кратка гюрултия, охкане и ахкане, двамата братя решили да освободят момичето.

Запалили си чибуците и с тежка стъпка тръгнали нататък. Спирали тук да помиришат някое цвете, там – друго и ето, че стигнали до една фурна. До пещта стоял беловлас старец, който ги попитал накъде са поели. Братята разказали за бедата, която сполетяла сестра им и заявили, че отиват да преборят триглавия демон.
– Да знаете, че няма да го убиете – поклатил глава старецът, – докато не изядете хляба от тази фурна.
Юнаците си рекли, че яденето на гол хляб не е кой знае колко примамливо. Извадили от фурната един самун, отчупили по един залък и хукнали през глава, докато старецът, фурната и хлябът останали в далечината.

Когато спрели да отдъхнат, към тях приближил един селянин, нарамил пълен мех с вино. Младежите го поздравили и от дума на дума разказали, че са тръгнали да преборят триглавия демон.
– Нищо няма да му направите – рекъл човекът, – докато не изпиете моето вино.

Младежите отпили по една глътка и се развикали:
– Ох, стомаха ми! Ох, стомаха ми!
И след тези думи хукнали презглава и не се спрели, докато не стигнали до два моста, единият – дървен, другият – железен. На отсрещния бряг растели две ябълки – едната с кисели, другата със сладки плодове.

Триглавият демон внимателно наблюдавал кой мост ще изберат братята и какви ябълки ще откъснат. От страх да не би дървеният мост да се счупи, момците минали по железния и похапнали от сладките ябълки. Това било достатъчно за демона. Изпратил жена си да посрещне младежите и да ги покани в къщата. Скоро и двамата се озовали в корема на демона при сестра си.

През това време бедната вдовица и малкият ѝ син напразно чакали някой да се върне. Щом майката видяла глуповатия си син да се надига от мястото си до огнището, със сълзи на очи го замолила заради многото ѝ години да не я оставя сам-сама на света. Ала момъкът не щял и да чуе:
– Не – заявил той, – няма да спра, докато не освободя братята и сестра си и не погубя демона.

Изтупал пепелта от дрехите си и в този миг по полето се извила такава вихрушка, че всички ратаи хукнали да се спасяват и зарязали плуговете си. Абдала насъбрал всичките и ги отнесъл при ковача. Накарал майстора да му изкове от желязото такова копие, че като го метне нагоре, да падне на пръста му, без да се счупи. Ковачът свършил работа, момъкът хвърлил копието нагоре, ала когато паднало на малкото му пръстче, се строшило на парчета.

Тогава Абдала пак изтупал пепелта от дрехите си. Надигнала се втора, още по-могъща вихрушка от предишната. Стопаните хукнали по къщите да се спасяват и зарязали сечивата си. Момъкът ги насъбрал и ги занесъл на ковача. Този път майсторът изковал копие за чудо и приказ. Когато момъкът го метнал нагоре, паднало връз пръстчето му, без да се счупи.
– Това ще свърши работа! – възкликнал доволен Абдала и продължил пътя си.

Скоро стигнал до фурната. Старецът го поздравил и като научил, че е тръгнал да пребори триглавия демон, рекъл, че няма да успее, ако не изяде неговия хляб и не изпие виното на човека, който след малко ще срещне. Абдала добре изпълнил и двете задачи – излапал цялата фурна хляб и пресушил виното в бъчвата до капка. Скоро пристигнал до двата моста и двете ябълки.

Отдалече демонът наблюдавал внимателно и смелостта му направо се стопила, когато видял какво сторил младежът.
„По железен мост всеки може да мине – рекъл си Абдала и избрал дървения. – Нищо и никакво е да се ядат сладки ябълки – рекъл си после и избрал киселите.“

– С третия брат ще се справя по друг начин! – извикал демонът на жена си. – Донеси ми копието, ще се бия с него!

Абдала видял демона отдалече и щом приближил, поздравил учтиво врага си.
– Ако не ме беше поздравил – отвърнал демонът, – щях да те налапам целия.
– А пък аз – не му останал длъжен младежът – ако не беше отвърнал на поздрава ми, щях да те намушкам с копието си.
– Щом си такъв многознайко – отвърнал триглавият демон, – ще те набуча като пиле на шиш с моето копие!
И при тези думи метнал по младежа с все сила оръжието си. То паднало на малкото му пръстче и се строшило на парчета.
– Сега е мой ред! – извикал Абдала и заметнал с такава сила, че демонът се строполил на земята, а духът му се изнизал през носа.

– Пак ме удари, ако ти стиска – изпъшкал демонът.
– Не си познал! – отвърнал младежът и злосторникът изпуснал последния си дъх.

Абдала разпорил корема на триглавия демон, а отвътре живи и здрави изскочили двамата братя и сестра му. Всички заедно поели към дома. Вървели, вървели и стигнали до един кладенец. В корема на демона нямало вода и затова по-големите братя и сестрата били ужасно жадни – трябвало непременно да пият вода.

Свалили си поясите, вързали ги един за друг като въже и спуснали най-големия брат в кладенеца. Ала по средата той се развикал уплашено:
– Бързо, бързо! Дърпайте нагоре! Горя целия!
Извадили го. Спуснали втория брат, ала и с него станало същото.
– Сега е мой ред – рекъл Абдала, – но колкото и да моля, недейте ме слуша – спускайте ме надолу.

Братята го послушали – той викал, те не му обръщали внимание и го спуснали до дъното на кладенеца. Огледал се момъкът и разбрал, че е слязъл на долната земя. Наблизо се издигал сарай и в първата стая, в която влязъл, заварил три чудни хубавици, прекрасни като пълнолуние. Момичетата много се стреснали и със сълзи на очи го замолили бързо да бяга от дома на злия чародей, който ги държал в плен, но юнакът не щял и да чуе. С един удар повалил чародея и освободил трите девици, които злодеят бил отвлякъл от баща им, султана, преди седем години.

Абдала решил да омъжи двете по-големи сестри за братята си, а той да вземе за жена най-малката. Налял вода и повел момичетата натам, където висяло въжето.

Първа изтеглили най-голямата принцеса и най-големия брат я пожелал за жена. Изтеглили втората принцеса и нея получил вторият брат. Накрая дошъл редът на най-малката. Тя поискала да се качи първо младежът, а нея да издърпат последна.
– Братята ти може да се ядосат, че си избрал най-хубавата за себе си – рекла тя – и от завист да те оставят в кладенеца.
– Тогава ще намеря как да изляза – отвърнал момъкът.
Девойката разбрала, че няма да го откаже, извадила едно ковчеже и му го подала с думите:
– Отвори това ковчеже, ако попаднеш в беда. Вътре има един кремък. Удариш ли го, пред теб ще застане един арабин, който ще изпълни всяко твое желание. Ако твоите братя те изоставят, върни се в сарая на чародея и се скрий до езерцето в градината. Всеки ден там идват два овена – единият черен, другият бял. Ако грабнеш руното на белия, ще те изкачи горе, но хванеш ли руното на черния, ще те смъкне още една земя по-долу.

След тези думи изтеглили хубавицата горе. Станало точно както предсказала – братята едва я поогледнали и се влюбили толкова, че оставили Абдала в кладенеца.

Нямало как, момъкът се върнал в сарая на чародея, скрил се до езерцето и зачакал овните. Скок-подскок, животните се появили. Не щеш ли вместо белия, Абдала грабнал руното на черния овен и след минута се озовал на долната земя. „Ще пообиколя тук, ще огледам“ – рекъл си той и кривнал по една пътека.

Вървял ден и нощ, изкачвал планини, спускал се в долини и накрая, капнал от умора, спрял да почине до едно високо дърво. Видял как една дълга змия се прокрадва по ствола му нагоре. Грабнал момъкът копието и я съсякъл на две. Успял точно навреме, иначе пълзящата гадина щяла да излапа всички пиленца горе в гнездото. Докрай изтощен, момъкът се отпуснал под дървото и заспал дълбоко.

През това време долетяла майката на пиленцата, изумрудената птица Анка, кралицата на всички пери. Щом видяла спящия момък, помислила, че това е злодеят, който всяка година убива люпилото ѝ, та за малко да го погуби. Добре, че дечицата ѝ запиукали да не го наранява. Разказали ѝ как ги спасил от змията и когато Анка се огледала, видяла наблизо тялото на влечугото.

Благородната птица разперила криле като щит да пази юнака от слънцето и мухите. Когато момъкът се събудил, видял огромните като шатра птичи криле над главата си. Анка му благодарила от сърце и го попитала какво иска в замяна:
– Качи ме горе на земята – бил отговорът.
– Ще те кача – отвърнала вълшебната птица, – ако намериш четирийсет товара овнешко и четирийсет шишета вода. Качвай ги на гърба ми и се мятай отгоре. Кажа ли „Гик!“ – ще ми даваш месо, кажа ли „Гак!“ – ще ми даваш вода.

Сетил се момъкът за ковчежето. Отворил го, извадил кремъка и го ударил.
– Какво ще заповядаш, господарю? – се провикнал арабинът с дебели бърни, който в миг се изправил пред него.
– Четирийсет товара овнешко и четирийсет шишета вода.

Само след минута месото и водата се появили, младежът ги натоварил на птицата и се метнал на гърба ѝ. Щом кажела „Гик!“, той ѝ давал месо, щом кажела „Гак“, ѝ давал да пие вода. Анка се издигнала нагоре, долетяла до най-горната земя и скоро кацнала. Момъкът слязъл и птицата казала, че ще го изчака.

Абдала отворил отново ковчежето и попитал арабина какво става с трите султански дъщери. Скоро чудодейният дух му донесъл и трите. Всички се качили на птицата, натоварили още месо и вода и полетели към родните земи на момичетата.

Щом птицата кажела „Гик!“ – давали ѝ месо, щом кажела „Гак!“, давали ѝ вода. Но нали сега носела четирима, които също се хранели – месото свършило рано. Анка изкрякала „Гик!“, но повече храна нямало. Тогава момъкът измъкнал ятагана си, отрязал парче от крака си и го пъхнал в клюна на птицата. Усетила Анка, че това месо е на смъртен и не го глътнала, а го задържала в човката си.

Щом долетяла до царството на сестрите, птицата кацнала и казала, че няма сили да продължи повече. Но и момъкът не бил по-добре – кракът толкова го болял, че не можел да направи и крачка.
– Добре – рекъл той на птицата. – И аз ще си почина тука.
– Ех, ти глупав младежо! – отвърнала изумрудената птица, изплюла месото и с клюн го сложила на мястото му. Болният крак в миг оздравял.

Смаяли се всички в града, когато видели, че султанските дъщери се завръщат. Старият падишах едва повярвал на очите си. Запрегръщал и зацелувал децата си, а когато изслушал тяхната история, в благодарност отстъпил трона на най-малката си дъщеря и Абдала.

Момъкът поканил майка си и сестра си в двореца. Дал сестрата си за жена на великия везир. Сватбите празнували четирийсет дни и четирийсет нощи, а щастието на съпрузите продължило до края на дните им.