Демонът кон и вещицата

Имало едно време един падишах, който имал три дъщери. Веднъж той ги повикал, рекъл им, че заминава и трите трябвало лично да се грижат за неговия любим кон, докато го няма. Не бивало да поверяват задължението на друг, защото жребецът мразел непознати.

Падишахът заминал, а най-голямата принцеса отишла да нахрани и напои жребеца. Ала той запръхтял и се разритал тъй застрашително, че тя не посмяла да го доближи. Опитала втората дъщеря, но станало същото. Накрая при коня отишла най-малката сестра. Конят с радост приел храната и водата от ръцете ѝ, а двете ѝ сестри останали доволни, че се отървали от досадното задължение.

Когато падишахът се завърнал, първото, което попитал дъщерите си, било как е любимият му кон.
– Той не дава дори да го доближим – отвърнали по-големите момичета, – но сестра ни добре се грижи за  него.

Щом чул това, владетелят обявил, че най-малката принцеса ще се омъжи за коня, а по-големите ѝ сестри ще станат съпруги – едната на великия везир, а другата на Шейх-ул-Ислям. Четирийсет дни и нощи празнували в двореца тройната сватба и когато тържествата приключили, отвели най-малката принцеса в конюшнята, а сестрите ѝ заминали в прекрасните палати на съпрузите си.

Ала само денем конската невеста имала кон за съпруг. Нощем коюшнята се преобразявала в розова градина, а конят в прекрасен младеж. Двамата живели от щастливо, по-щастливо и никой не знаел тяхната тайна.

Минало време и падишахът организирал турнир. Събрали се най-великите воини, но измежду всички най-храбри и силни се оказали съпрузите на по-големите султански дъщери.
– Виж – рекли те на малката си сестра, – нашите мъже са като истински лъвове! Само как ловко мятат копия! Къде се дяна твоят конски съпруг?
Щом чул тези думи, жребецът тропнал с крак и се превърнал в човек. Метнал се на един кон и след като помолил жена си да не издава тяхната тайна, се впуснал в надпреварата.

Излязъл победител във всички състезания, свалил от конете своите девери и после изчезнал безследно, сякаш никога не се бил появявал.

На следващия ден турнирът продължил и по-големите сестри подновили подигравките и презрителните подмятания. Внезапно незнайният воин пак се появил, победил всички и изчезнал както преди.

На третия ден конят-воин рекъл на жена си:
– Ако някога попаднеш в беда или имаш нужда от помощ, изгори един от тези три косъма. Където и да си, аз ще дойда при теб.
После забързал към турнира и се впуснал в надпреварата с останалите. Военните му умения предизвикали всеобщо възхищение и даже по-големите султански дъщери не могли да се сдържат с похвалите си. Но в лошотията си подхвърлили на сестра си:
– Видя ли как онзи смел воин се бори в турнира. Не е като твоя конски съпруг!
Горката жена не могла да се сдържи повече и отвърнала, че красивият смел воин е нейният съпруг. Но щом изрекла фаталните думи и вдигнала очи да го погледне, той изчезнал безследно. Спомнила си тя за обещаното да не издава тайната пред никого, но вече било късно. Напразно младата съпруга чакала съпруга си да се завърне в конюшнята. Ни кон, ни мъж се появил – ни рози, ни градини видяла през нощта.
– Ах, злочеста аз! – нареждала тя. – Предадох моя съпруг, престъпих дадената дума и сега съм жестоко наказана!
Цяла нощ принцесата не мигнала и безутешно плакала до сутринта. Когато се съмнало, отишла при баща си, падишахът, и със сълзи на очи разказала случилото се. Заклела се пред него, че ще търси съпруга си, ако ще да е накрай света. Напусто баща ѝ я успокоявал. Припомнил ѝ, че нейният съпруг е демон и няма как да го намери, но доводите му били напразни.

Потънала в мъка, тя потеглила и вървяла толкова дълго, че накрая се строполила от умора в подножието на една планина. Там си спомнила за трите косъма, запалила единия и в миг се озовала в прегръдките на своя любим. Двамата едва говорели от радост.
– Нали ти казах никога да не издаваш тайната? – укорил я нежно съпругът. – Ако майка ми ни види, ще ни раздели завинаги. Това е родната ми планина. Скоро майка ми ще дойде и горко ни, ако ни завари заедно.

При тези думи горката му булка се натъжила ужасно – едва успяла да открие своя любим и вече трябвало да го загуби. Демонът я съжалил, метнал ярка мълния връз нея и я превърнал в ябълка, която сложил на рафта. С бесни крясъци и викове вещицата се спуснала от планината и щом кацнала, веднага замърморила, че ѝ мирише на човек. Напразно синът ѝ отричал – тя не му вярвала.
– Закълни се над яйце да не причиняваш никому злини и ще ти покажа нещо – рекъл младежът.
Тя обещала и тогава момъкът метнал ослепителна мълния върху ябълката и я превърнал в чудна хубавица.
– Това е моята съпруга! – казал той.
Старицата нищо не казала, само накарала снахата да ошета и заминала нанякъде.

Няколко дни съпрузите живели мирно и щастливо, ала щом синът излязъл, старата вещица започнала да трови живота на жена му:
– Премети, но не мети – заповядала на хубавицата и си отишла.
Младата жена мислила, мислила какво да направи, но нищо не измислила. Накрая се сетила за вълшебните косми, извадила един и го запалила. В миг се появил съпругът и тя му се оплакала, че не знае какво да направи.
– Премети стаите, но не мети двора – обяснил той.
Младата жена запретнала ръкави и изчистила старателно къщата.

Привечер вещицата пристигнала и попитала дали е свършила работата.
– Преметох и не метох – отвърнала снахата.
– Ах, лисице такава! – замърморила старицата. – Май не си се справила сама, а синът ми те е научил.

На другия ден вещица дала на снаха си три купи и я накарала да ги напълни със сълзи. Жената плакала, плакала, но напълнила едва половин купа. Изплашила се и извадила последния косъм, запалила го и мъжът ѝ в миг застанал пред нея.
– Напълни купите с вода, добави малко сол и готово! – подсказал ѝ той.
Жената напълнила купите със солена вода и когато привечер пристигнала старицата, показала пълните купи.
– Ах ти, хитра сврако! – нахвърлила се вещицата. – Не си се справила сама, синът ми те е научил.

На третия ден вещицата поискала снахата да направи катми. Младата съпруга преобърнала къщата, но никъде нямало продукти, с които да сготви. Вече била изгорила вълшебните косми и нямало кой да ѝ помогне. Ала нейният съпруг подозирал, че майка му ще измисли нещо и неочаквано се върнал у дома. Заварил съпругата си обляна в сълзи. Погалил я нежно и предложил:
– Колкото и да ти помагам, майка ми няма да се усмири, докато не те погуби – започнал той. – Нека да избягаме, преди да се е върнала.
И двамата поели напред по широкия свят.

Привечер вещицата се прибрала и заварила къщата  празна.
– Проклетниците ме зарязаха! – разврещяла се тя и извикала сестра си, която също била вещица. Помолила я да проследи бегълците и да ги върне обратно.

Сестрата скочила в една купа, превърнала една змия в камшик и като го размахала, полетяла като светкавица. Ала демонът син видял леля си в далечината и с мълния превърнал жена си в хамам, себе си в теляк и се изправил пред разтворената порта. Вещицата пристигнала, скочила от купата и попитали дали не са минавали двама млади съпрузи.
– Водата за банята още се топли – отвърнал телякът. – Вътре няма никой. Ако не вярваш, влез да провериш.
Вещицата решила, че с този човек не може да се разбере, скочила пак в купата и се върнала при сестра си да каже, че бегълците ги няма.
– Ти срещна ли някой по пътя – попитала вещицата.
– О, да – отвърнала сестрата. – Говорих с един слуга пред хамама, където работи, но нищо не научих. Или беше глух, или глупав, защото нищо важно не ми каза.
– Май ти си по-глупава от него! – сгълчала я вещицата. – Как не можа да познаеш, че това е бил синът ми, а хамамът – снаха ми.
После повикала другата си сестра и я помолила да хване бегълците.

Демонът син погледнал назад и видял, че другата му леля приближава. Той тупнал нежно жена си и тя се превърнала в извор, а той коленичил пред него и започнал да налива вода. Пристигнала вещицата и попитала дали е виждал двама млади съпрузи.
– Водата на извора става за пиене – отвърнал глуповато младежът.
Лелята го взела за слабоумен и се върнала при сестра си с новината, че бегълците ги няма.
– Ти срещна ли някой? – попитала вещицата.
– Никой освен един слабоумен, който наливаше вода от един извор.
– Ти си по-слабоумна от него. Това е бил синът ми, а изворът – жена му. Май трябва сама да се справя!
И след тези думи, вещицата скочила в своята купа, превърнала една змия на камшик и като замахнала силно, литнала като светкавица.

Когато младежът се огледал, видял, че майка му приближава. Тупнал нежно жена си и я превърнал в дърво, а себе си в змия, която се увила около него. Вещицата ги разпознала и щяла да направи дървото на парчета, но нямало как, без да нарани сина си. Затова помолила змията:
– Сине, покажи ми поне малкото пръстче на жена си и после ще ви оставя на мира.

Синът разбрал, че това е единственият начин да се отърве от майка си и изпълнил нейното желание. Позволил да се покаже едното кутле на жена му, вещицата в миг го погълнала и изчезнала завинаги.

С лек удар съпругът възвърнал отново човешката форма на себе си и жена си и двамата, ръка за ръка, отишли при баща ѝ – падишахът. Но талисманът на младежа вече бил загубил силата си и момъкът се превърнал в смъртен човек. Понеже не бил вече демон, майка му нямала сила над него. Падишахът толкова се зарадвал на изгубените си деца, че отпразнувал повторно тяхната сватба, а след смъртта му, те се качили на трона.