Приказка за хана, неговите зетьове и птицата Хангард

Живял някога един хан, който имал девет дъщери – до една невиждани хубавици. Осемте по-големи се омъжили според желанието на баща си – взели покорни и умни младежи. Най-малката престъпила бащината воля и избрала скромен бедняк. Разсърдил се ханът и наредил младоженците да се заселят в проста колиба, далеч от ханската юрта.

Така станало, така щял да мине животът им. Но ето че взели да изчезват жребчетата на белите хански кобили. Кончетата не били какви да са, ами наполовина сребърни, наполовина златни.

По-големите осмина зетьове започнали поред да вардят нощем. Но всички се върнали с празни ръце – не могли да опазят жребчетата. Явил се пред хана и най-младият зет, беднякът – помолил и той, на свой ред, да пази табуна. Ханът само му се присмял:
– Ти къде си тръгнал! Сам аз ги пазих, осмината ми зетьове ги пазиха – къде по нас ще се равняваш! Махай се от очите ми!

Младежът не послушал хана и вечерта отишъл при конете. Не мигнал цяла нощ. И ето, точно на разсъмване, една от белите кобили родила жребче – наполовина сребърно, наполовина златно. В миг от небето се спуснала вълшебната птица Хангард, грабнала новороденото и излетяла.

Момъкът не се уплашил, вдигнал лък и пуснал една стрела подире ѝ. Ведно със стрелата паднали на земята едно птиче перо и златната опашка на жребчето.

Върнал се беднякът у дома и заръчал на жена си да скрие чудната плячка и да не я показва никому.

А жребчетата, едно подир друго, продължили да изчезват. Накрая ханът повикал осмината си зетьове и им заповядал, ако ще да обиколят целия свят, но да хванат крадеца и да върнат безценните кончета у дома. И най-младият зет помолил да тръгне с тях, но ханът му се присмял:
– Ти къде си тръгнал!? Тази работа не е за тебе!
Ала беднякът останал непреклонен:
– И аз отивам, пък каквото ще да става!
Разбрал ханът, че не може да го спре и наредил да му дадат една престаряла кобила, същинска кранта.
Момъкът я оседлал и се върнал у дома.
– Виж, жено – рекъл той, – докъде мога да стигна с кон като този?! Горкото животно едвам докрета до тука, а какво остава за дългото пътуване. Ще взема някой кон от ханския табор, но те моля, за да не се ядоса баща ти, покажи му перото на вълшебната птица Хангард и златната опашка на жребчето. Нека разбере, че мъжът ти не е като другите, цяла нощ пазих и видях каквото трябва.

Момъкът си избрал един кон от ханския табун и препуснал след осмината. Жена му занесла на баща си перото от вълшебната птица и златната конска опашка. Смаял се ханът – излиза, че най-младият му зет е и хем по-умен, хем по-ловък от останалите.

В това време момците препускали напред и напред. Изминал цял месец, всички капнали от умора и копитата на конете им прокървили. Младежите решили да спрат и отпочинат. Само най-младият зет не останал с тях и продължил смело нататък.

Пътувал, пътувал и в подножието на грамадна планина видял прекрасна бяла юрта. Влязъл вътре – насреща му една старица. Момъкът попитал кой живее тук, а тя отговорила:
– Момко, това е домът на Хангард. Скоро ще се жени, та събира зестра за невестата – сто жребчета, наполовина сребърни, наполовина златни. За да станат сто, трябва само още едничко. И да знаеш, ако Хангард е ядосан, ще влети през комина. Ако му е радостно и леко на сърцето, без да го усетиш, ще влезе през вратата.

Щом чул това, младежът се скрил наблизо. Не минало много и над комина на юртата се запърхало и засвистяло, момъкът опънал тетивата и пуснал стрелата право в сърцето на птицата. После юнакът събрал всички жребчета и препуснал по обратния път.

Яздил, колкото яздил, срещнал осмината зетьове – измъчени, изтощени, само кожа и кости. Смаяли се момците на невиждания успех на бедняка, такава завист ги обзела, че решили да го погубят. Изкопали дълбока яма и я покрили с килим. Стъпил момъкът на килима и паднал в трапа.

Осмината злодеи опитали да съберат жребчетата, но животните се разбягали. Така и не успели да ги хванат, тръгнали си с празни ръце.

Край ямата минала една девойка. Чула охкане, пъшкане. Навела се и що да види – в трапа млад юнак, ни жив, ни умрял. Момъкът я помолил да оплете въже от златните и сребърни опашки на жребчетата и да го спусне. Изкачил се по въжето и се спасил. Събрал жребчетата, наполовина сребърни, наполовина златни, и поел към дома.

Когато ханът зърнал безценните кончета, много се зарадвал. Не видиш ли на някого делата, не го познаваш докрай. Ханът наредил да погубят вероломните му зетьове, но младежът помолил да ги помилват и им спасил живота. А когато ханът се споминал, на трона седнал беднякът. Цели шейсет години управлявал честно и справедливо, неговите поданици живели честито – яли, пили и се веселили.