Четиримата братя, които хем били умни, хем глупави

Историята, която ще ви разкажа, е чистата истина. Много, много отдавна в Испания живял един стопанин с четиримата си сина – Рикардо, Роберто, Алфредо и Бернардо. Трите по-големи момчета били смели и дръзки. Мразели да орат нивите, а когато сеели зърно – все едно живота си пропилявали. Да доят козите им се виждало хем досадно, хем тъпо.
– За смелчаци като нас това не е живот – казвали тримата.
Но Бернардо, най-малкият брат, бил замесен от друго тесто. Той харесвал да пори земята с плуга и пеел, докато сее зърно в нивята. А когато доял козите, потъвал в мечти.

Ден след ден, с тежка работа от зори до мрак, баща им успял да спастри един сребърник. Не било много, но по-добре от нищо. Събрал синовете си и рекъл:
– Това е цялото ми състояние. Работихте добре. Поделете си този сребърник и вървете кой накъдето го тегли сърцето.

Момците поделили сребърника по равно и всеки пъхнал четвърт песо в джоба.

– Да вървим да си търсим късмета! – предложил Рикардо.
– И приключения – възкликнал Роберто.
– Може един от нас да се ожени за принцеса! – добавил Алфредо.
А Бернардо поклатил недоволно глава:
– Не ми се занимава с такива неща. Ще остана у дома.
Взели братята да го задяват. Нарекли го глупак, тъпак, смешник. Един през друг се развикали, че хич не разбира кое е хубаво и кое глупаво.

Стегнали се за път – нямало как и Бернардо тръгнал с тях. Раз-два, леви-десни, всеки крачел по петите на брат си. Вървели, вървели и стигнали до един кръстопът.
– Да се разделим – предложил Рикардо. – Нека всеки следва своя път, за да срещне късмета си. В края на годината пак ще се съберем тук. Бива ли?
– Бива, бива – отвърнали Роберто и Алфредо
Бернардо поклатил недоволно глава:
– Не ми се ходи по-нататък. Мисля да се върна у дома.
Задърпали го, забутали го братята му и се развикали, че е глупак.
– Ще хвана пътя на север – рекъл Рикардо.
– Ще тръгна на изток – заявил Роберто.
– Аз поемам на юг – провикнал се Алфредо.
За Бернардо останал пътя на запад. Закрачил момъкът с лека стъпка, без да поглежда назад.

По пътя на север Рикардо налетял на банда разбойници. Вързали го на едно магаре, отмъкнали му четвъртинката песо и здраво го ступали, задето имал толкова малко. После го откарали в планинското си скривалище. Минали шест месеца, главатарят на разбойниците умрял. И понеже Рикардо излязъл най-смел и умен от цялата банда, избрали го за главатар.

По пътя на запад Роберто разменил своя четвърт сребърник за една стара пушка. Къде с малко хитрост, къде с късмет – момъкът все някак скърпвал двата края. Намирал си и храна, и куршуми за пушката. Ден след ден се упражнявал упорито в стрелба. Станал тъй изкусен стрелец, че с един изстрел можел да свали най-дребното листенце от дърво на половин левга разстояние.

По южния път Алфредо срещнал дребен човечец, който носел грамадни очила.
– Тези очила не са ти по мярка! – възкликнал Алфредо. – Какво виждаш?
– Нищо особено – отвърнал човекът. – Гледам едно-друго в Китай. Сега там има огромно наводнение.
– Ама че чудо! – смаял се Алфредо.
– До гуша ми дойде от това чудо – оплакал се човечецът. – Гледаш Китай, ама забравяш Испания. Гледаш някоя персийска къща, ама забравяш, че в Андалусия те чака уютният ти дом. Мисля да се върна у дома и да не гледам по-далеч от оградата на двора ми. Ще ти продам очилата за колкото пари имаш в джоба.
– Става! – зарадвал се Алфредо и подал на дребосъка четвъртината сребърник.

Бернардо, най-малкият брат, ден и нощ вървял по своя път, но нищо не намерил. А-ха да се обърне и видял една бакърджийница. Загледал се как майсторът поправя чайници, как опасва медни ленти на грамадни бъчви, как прави тенджери, котли, черпаци и какви ли не още полезни неща. „Щом няма да съм земеделец – рекъл си момъкът, – ще стана бакърджия.“ И дал на майстора своя четвърт сребърник да го научи на занаят.

В края на годината братята се срещнали на кръстопътя.
– Станах главатар на разбойниците. Мога да си взема всичко, каквото ми хареса на света! – похвалил се Рикардо.
– Аз станах най-добрият стрелец в цяла Испания – изпъчил се Роберто и извадил старата си пушка. – Покажете ми най-дребничкото нещо, което виждате в далечината, и ще го улуча.
Алфредо надянал очилата си.
– Виждам как китайският император седи в градината и пие чай, а една муха лази по носа му.

Бернардо провесил глава – как да погледне преуспелите си братя в очите.
– Хайде, глупчо, разправяй! – подканили го останалите. – С какво ще се похвалиш? Как изкара година?
– Няма нищо, за което си струва да говоря. Станах бакърджия. Мога да поправям тенджери и котли– това е то. Хайде сега да си вървим вкъщи.
Другите избухнали в смях. Смели се, смели се, чак коремите ги заболели. Нарекли го гъсок, глупак, смешник – най-тъпият в цяла Испания.
– Ако те оставим да се прибереш у дома, цял живот ще си останеш глупак. Идваш с нас да търсим приключения.

Алфредо огледал целия свят да избере накъде да поемат.
– Ох-ох! – възкликнал той накрая и посочил на изток. – Натам е морето. Посред него има остров. Там спи пленена принцеса – ден и нощ я пази грамаден морски змей.
– Да я спасим! – провикнал се Рикардо.
– Дадено – отвърнали Роберто и Алфредо.
Бернардо поклатил глава:

– Не ми се занимава с грамадни змейове и спасяване на принцеси. По-добре да си вървя у дома.
Но другите го дръпнали и преди да се усети, стигнали морето. Качили се в малък кораб и поели към острова.

Колко дни и нощи плавали, няма значение. Стигнали по тъмно, точно преди зазоряване. Алфредо сложил очилата и се огледал.
– Змеят спи – рекъл той. – Навил се е край принцесата и я е вдигнал високо, високо – колкото една кула.
– Спи ли принцесата? – попитал Бернардо.
– Спи, разбира се. Какво значение има? – сгълчал го Алфредо.
– Ако спи, няма да се развика. Ако се развика, ще събуди змея. Хайде първо да изпием по едно кафе.
За пръв път останалите се съгласили с него. Изпили кафето и Рикардо тихо се промъкнал на брега.
– Само гледайте – прошепнал той. – Ще отмъкна принцесата, нали това ми е занаятът.
Всичко минало гладко, но в последния миг момъкът недогледал и настъпил змея по опашката. Събудил се звярът и изревал страховито. Ревът събудил принцесата и тя закрещяла. Рикардо хукнал към брега като луд. Хвърлил се да плува, подир него и змеят. Едвам стигнал до кораба и се качили с принцесата.

Змеят все повече приближавал.
– Ей сега ще го застрелям! – провикнал се Рикардо. – Нали това ми е занаятът.

Гръмнал и разполовил змея. Звярът пляснал с опашка три пъти във водата в три предсмъртни удара. Плис-пляс-пльооос! А-ха да разполови кораба. Тримата братя и принцесата замръзнали в ужас – скоро щели да се удавят.
– Няма защо да се плашите – успокоил ги Бернардо. – Нали това ми е занаятът – да поправям.
Измъкнал инструменти и с една дълга бакърена лента събрал двете парчета на кораба – станал като нов.
– Хем сигурен, хем и удобен – заявил момъкът.

Вдигнали котва и поели към кралството, където царувал бащата на принцесата. Не мога да ви кажа дали е било Гърция, Персия или Азия. Но знам, че корабът пристигнал. Кралят бил на седмото небе от радост, че дъщеря му е спасена. Той самият бил твърде натоварен с държавни дела, за да губи време с нейното спасяване, но горял от желание да награди нейния спасител от щедро по-щедро. Искал да даде не само ръката на дъщеря си, а и цял чувал злато.

– Аз я спасих – изпъчил се Алфредо и когато другите го погледнали смаяно, допълнил: – Ако не бях видял принцесата с очилата, горката девойка щеше още да е пленена.
– Аз я спасих – възразил Рикардо. – Нали аз я измъкнах от змея?!
– И му настъпи опашка, та го събуди – пресякъл го Роберто. – Ако не бях застрелял змея, къде щяхме сега да сме всички? Мъртви на морското дъно!
Кралят слушал мълчаливо. Накрая погледнал Бернардо и го попитал:
– А ти, ти какво стори?
– Нищо особено – отвърнал Бернардо. – Когато змеят разполови кораба, аз го поправих.
– Значи си спасил принцесата! – обявил кралят, при това толкова властно, че никой не посмял да се обади. – Ти ще се ожениш за принцесата.
Бернардо поклатил глава:
– Не ща! – измърморил момъкът недоволно. – Предпочитам да се върна у дома.
– Хайде, хайде! – подканил го кралят.
– Хайде, хайде! – подканили го братята.
– Хайде! – тропнала с краче принцесата. – Тръгвам с тебе. Откога мечтая да доя кози на село.

И всички се разделили. Рикардо тръгнал на север и се върнал при разбойниците. Роберто нарамил пушката си и продължил на изток. Алфредо надянал очилата и се изкачил високо, високо на юг. А Бернардо и принцесата поели с песен на уста по пътя на запад.