Веднъж млад казак препускал с коня си и пътят му навлязъл в гъста гора. В дълбините, на малка полянка, видял купа сено и спрял да почине. Полегнал на мекото уханно сено и извадил лулата си. За беда, докато пушел, без да усети, в сухото сено паднало въгленче.
Когато казакът яхнал коня си и погледнал назад – що да види? Цялата купа горяла, а насред пламъците прекрасна девойка му извикала с все сили:
– Казако, спаси ме. Подай ми копието си да се измъкна.
Казакът пъхнал копието в огъня и отвърнал лице от жарките пламъци. В миг хубавицата се превърнала в змия. Пропълзяла по копието, навила се три пъти на шията на казака и си захапала опашката. Казакът загубил ум и дума от страх, но змията заговорила с човешки глас:
– Човече, не бой се. Носи ме на врата си седем години, докато не откриеш Калаеното царство. Остани да живееш там седем години. Ако успееш, ще бъдеш вечно щастлив.
Речено-сторено. Тръгнал казакът да търси Калаеното царство. Изтекла много вода и ето че в края на седмата година пристигнал до стръмна планина. Навръх планината се извисявал калаен замък, опасан с високи белокаменни стени. Казакът препуснал право нагоре, стената пред него сама се отворила и той се озовал в обширен царски двор. Тогава змията изпълзяла от врата му, скочила на влажната земя и се превърнала в млада жена. Докато казакът се опомни, хубавицата изчезнала, все едно не е била никога там. Казакът завел коня в конюшнята и отишъл да разгледа двореца. Стаите били разкошни – всичко вътре било от кадифе и сребро, но не се виждала жива душа:
– Ох – въздъхнал казакът, – кой ще ми даде сега нещо да хапна и пийна?!
Едва изрекъл това и пред него изникнала пищна трапеза, отрупана с най-разкошните гозби на света.
Дълги години казакът живял в Калаеното царство. Но нали бил все сам, доскучало му. Веднъж той грабнал една дебела тояга и здраво заудрял по огледалата и стъклата – направил всичко на сол.
– Господарят сега ще се появи. Ще ме изгони и ще съм свободен отново – надявал се казакът, ала никой не се появил.
Легнал казакът да спи. На сутринта си помислил, че му се ще да закуси. Огледал се, почакал – не се появило нищо.
– Ох – въздъхнал младежът, – това заслужавам, задето изпотроших снощи всичко. За наказание сега ще да гладувам.
Едва се разкаял и пред него се появила богата трапеза.
Една сутрин казакът се събудил и излязъл на двора. Внезапно, сякаш от нищото, пред него се появила прекрасната девойка.
– Здравей, добри ми юначе! Седемте години изтекоха и твоето заточение свърши. Аз съм царкиня. Кошчей Безсмъртни ме отвлече от мама и татко. Искаше да се омъжа за него, но аз не приех и в гнева си той ме превърна в змия. Ти успя да ме освободиш и затова ще те заведа при баща ми да те възнагради. Той ще те обсипе със злато и бисери, но ти недей нищо да взимаш. Поискай само малкото буренце от избата.
Казакът попитал царкинята:
– Що за буре е то?
– Търкулнеш ли го надясно, ще се появи чудотворен дворец, търкулнеш ли го наляво – дворецът на мига ще изчезне.
Казакът се метнал на коня и качил прекрасната царкиня при себе си. Високите бели стени в миг се разтворили и те поели на път.
Скоро пристигнали в бащиното ѝ царство. Щом зърнал дъщеря си, царят много се зарадвал, благодарил на казака и наредил да го обсипят със злато и бисери. Но младежът отвърнал:
– Не ща ни злато, ни бисери. Искам само малкото буренце, дето е в избата.
– Много искаш, момко! Но за дъщеря си няма да пожаля нищо – вземи го!
Казакът приел царския дар и тръгнал по белия сват.
Препускал, препускал, видял белобрад старец, седнал под едно дърво.
– Дай да хапна нещо, добри момко! – примолил се старецът.
Казакът скочил от коня, свалил буренцето и го търкулнал надясно – в миг се появил чудотворен дворец.
Двамата влезли в изписания палат и пред себе си видели богата трапеза. Казакът наредил на слугите да нахранят и напоят госта. Едва изрекъл това и на масата поднесли цял печен вол и три котела пиво. Старецът започнал да яде и да хвали гозбите. Сам-самиичък изял целия вол, изпил трите котела пиво и рекъл:
– Ех, не ми стигна, но какво да се прави! Сполай ти за хлебеца и солта.
Казакът и гостът станали от трапезата и излезли навън, момъкът търкулнал буренцето наляво и палатът изчезнал.
– Да направим размяна – предложил старецът. – За твоето буренце, ще ти дам един меч.
– Що за меч ми предлагаш? – попитал казакът.
– Меч-самосеч – отвърнал старецът. – Замахнеш ли с него, ще победиш и най-великата сила. Виж пред нас тази гора, сега ще я изсека.
При тези думи старецът измъкнал меча от ножницата, замахнал и се провикнал:
– Събуди се меч-самосеч, повали тази гъста гора.
Литнал мечът и започнал да сече дърво след дърво. За минути натрупал дърветата на купчини, разчистил огромна поляна и се върнал в ножницата при господаря си. Казакът не му мислил много – дал буренцето и взел чудодейния меч-самосеч. Метнал се на коня и решил да се върне при царя.
За беда царската столица била обсадена от безбройна войска. Казакът извадил чудотворния меч и се провикнал:
– Меч-самосеч, изпълни своя дълг, до крак посечи тази войска!
Литнали вражеските глави – няма час, от врага не останал и помен.
Тогава царят излязъл да посрещне юнака, прегърнал го и обявил, че ще го ожени за прекрасната царкиня. Вдигнали разкошна сватба.
И аз бях там. Пих медовина, пих бира, мустаците ми прогизнаха, а в гърлото ми и капка не влезе.
КРЕДИТ: „Царевна-змея“, Украинская народная сказка; ИЛЮСТРАЦИИ: неизв.художник; ПРЕВОД: Л.Петкова, © prikazki.eu 2026г.;