Момчето и цигулката

Живял някога един вдовец със сина си. Когато човекът починал, момчето останало сам-само на света. От родителите си не получило кой знае колко – котка, куче и мъничка градина с няколко портокалови дръвчета. Момчето подарило кучетото на съседите, а градината с портокаловите дръвчета продало. Всичко, каквото изкарало, дало до последната пара за една цигулка. Хлапакът цял живот бил копнял за цигулка, а сега, когато останал сам на света – дваж повече. Защото, докато родителите му били живи, той всичко споделял с тях, а сега поне можел да споделя с цигулката си. И тя му отвръщала с най-дивната музика на света.

Момчето пробвало да се глави за царски овчар, но го отпратили с думите, че царят няма нужда от още овчари за стадата си. Поел тогава хлапакът към гората и се скрил в най-големия гъсталак. Извадил цигулката и засвирил насред пустошта омайна мелодия. Овчарите, които пасели стадата наблизо, се заслушали в музиката, но не могли да разберат откъде идва. Овцете, и те чули музиката. Някои тръгнали натам и не спрели, докато не намерили момчето, котката и цигулката.

Усетили овчарите, че част от овцете са се отлъчили и хукнали да ги търсят. Навлезли дълбоко в гората, а от животинките няма и помен. В мрачната гора чували само вълшебната музика на цигулката. Понякога им се струвало, че цигуларят е съвсем наблизо. Втурвали се натам и в следващия миг музиката звънвала в далечината от противоположната посока. Овчарите навлезли тъй дълбоко в гората, че се уплашили да не се загубят, отчаяли се и се отказали.

Ах, как се зарадвало момчето, когато видяло, че овцете идват да го послушат – вече не бил сам! И музиката започнала да се променя. Сладостно-тъжната мелодия ставала все по-радостна и весела. Скоро бликнала така игриво, че котката затанцувала. Щом овцете я видели, и те затанцували.

Минало наблизо стадо маймунки, чули свирнята и на мига заиграли. Такава олелия се вдигнала – а-ха да заглушат цигулката. Момчето им извикало, че няма да свири, щом не могат да се радват, без да са тъй шумни. И крясъците на маймунките малко утихнали.

Скоро и тапирът чул веселите трели. В миг затропал лудешки със задните си трипръсти и предните четирипръсти крака. Направо не можел да се удържи да не танцува. Та и той тръгнал с веселата компания на момчето, котката, овцете и маймунките.

Дочул музиката и броненосецът. Въпреки тежката броня и той затанцувал. После и стадо дребни елени заподскачало с веселяците. Дошъл мравоядът и той затанцувал. Дошли тигърът и рисът – и те да танцуват. Овцете и елените ужасно се изплашили, но продължили, без да спират играта. Тигърът и рисът толкова се радвали на танца, че дори не ги забелязвали. Грамадански змии заизвивали дебели тела по клоните на дърветата – ах, как им се щяло и те да имат крака да танцуват. Пробвали и птичките да танцуват, но крачетата им не били много опитни, затова продължили да хвърчат в такт с музиката. Дошъл всеки звяр в джунглата, който имал крака и затанцувал във веселата процесия.

Веселяците бродили насам-натам, докато накрая се озовали под високите крепостни стени на великанското царство. При вида им един грамаден великан, който пазел отгоре, така се разсмял, че едвам не паднал от стената. Завел ги веднага при царя и той така се разсмял, че за малко не паднал от трона. Смехът му направо разтърсил земята. Дотогава така не се била тресла земята, макар и често-често да гърмял ядосаният глас на великанския цар. Изпоплашили се хората – не знаели какво да правят.

Случило се така, че царят на великаните имал прекрасна щерка великанка, която никога не се смеела и вечно тъгувала. Царят бил обявил, че дава половин царство на онзи, който я накара да се засмее. Изредили се всичките великани пред нея с най-забавните и смешни номера, които знаели. Но на прекрасното лице на царкинята не трепнала дори най-леката усмивка.
– Ако при тая луда гледка принцесата не се разсмее, аз се предавам и се кълна, че ще си изям шапката! – провикнал се царят на великаните, когато зърнал дребоска, който весело свирел на цигулка, а цяла сбирщина от котка, овце, маймунки и всички горски зверове танцуват под звуците на чудната музика.
Да знаел великанският цар как се танцува, и той щял да поиграе, но за късмет на хората, не знаел. Иначе кой знае иначе какво щеше да стане със земята.

Та, завел царят танцуващите веселяци в двореца на дъщеря си, където тя седяла, заобиколена от слугите си. Прекрасното ѝ лице било толкова тъжно, колкото само тъгата може да бъде. Щом принцесата видяла тълпата, лицето ѝ се променило. Щастливата усмивка, която царят с години мечтаел да види, заиграла по красивите ѝ устни. Великанският цар така се зарадвал, че пораснал с цяла левга, а от това колко натежал – кой да ти каже.
– Получаваш половината ми царство – заявил той на момчето.

Оттогава момчето станало принц на половината великанско царство. Никой никога не посяга на владенията му, защото само да засвири на цигулката си и най-грамадните великани в миг му се подчиняват. Дивите зверове тъй дълго се застояли в земята на великаните, че станали великански, но момчето и цигулката му завинаги си останали каквито били, когато пристигнали във великанското царство.