Педя човек

В стари, прастари времена живеел дребен човечец, не по-голям от педя, а брадата му – дълга, дълга, два пъти по-дълга от него. Старецът бил много беден – имал вакла дръглива овчица, сивкаво пършиво куче и плетена каручка.
Един ден старецът тръгнал да попътува.
Каручката заскърцала:
– Скръц-скръъъц.
Овцата заблеяла:
– Бее-бее!
Кучето залаяло:
– Бау-бау!
Изкачили един рид, а насред пътя – змийче. Бре, че късмет! Грабнал го старецът, метнал го в каручката и продължил нататък.
Вървял, вървял, влязъл в малко село. Там един добър човек го подслонил. На сбогуване стопанинът му подарил хубаво подострен кол, стар пън, седем яйца и медно чукало. Пътешествениците продължили нататък.
Каручката заскърцала:
– Скръц-скръъъц!
Овцата заблеяла:
– Бее-беее!
Кучето залаяло:
– Бау-бау!

Вървели, вървели – насреща им юрта на черен мангус. Чудовището го нямало и старецът влязъл вътре. Хапнал си, пийнал, а после скрил пъна в постелята, змийчето в меха с кумис, яйцата в пепелта на огнището, колът зад една таванска греда, а медното чукало над вратата. Скрил се и педя човек – не било много трудно, нали бил висок само педя.

Привечер черният мангус се върнал у дома. Посегнал да си закачи камшика на таванската греда – убол се на кола. Седнал на леглото – ударил се лошо. Пийнал си кумис – клъвнало го змийчет. Разпалил огнището, яйцата избухнали право в лицето му, чак очите му залепнали. Уплашил се звярът и си рекъл: „Ох, май ми наближава краят!” А-ха да излезе през вратата, на главата му се стоварило чукалото и го пребило.

Изскочил педя човек от скривалището и се разсмял. Ама че работа! Бил толкова малък, педя човек, а успял да надвие могъщия и страшен мангус!