Живели двама старци с тримата си сина. По-големите били умни и разумни, ала най-малкият – глупак. Майката от все сърце обичала големите момчета – давала им чисти дрехи всяка неделя и ги хранела с отбрани гозби. На глупака всички се присмивали и подигравали. Той, горкият, седял свит на печката в скъсаната си рубашка – ако му хвърлят нещо да хапне, добре. Ако не – стоял гладен.
– На тоя глупчо му е все едно – ни може да мисли, ни нещо разбира!
Един ден в селото дошла вест от царя – който съумее да направи летящ кораб и долети с него в двореца, ще вземе царкинята за жена.
Решили двете по-големи момчета да си опитат късмета.
– Мамо, тате, ще идем в гората! Току виж един от нас станал царски зет!
Запретнала майката ръкави, опекла бели пироги, изпържила тлъста кокошка и сварила най-голямата гъска за из път.
– Вървете, деца, вървете! На добър час!
Отишли умниците в гората и развъртели брадви. Насекли цял куп дървета, нарязали ги на трупи и натрупали грамадна купчина. Но какво да правят после – не знаят! Взели да спорят кое как да стане, разлютили се здраво. А-ха да се хванат за косите.
Не щеш ли, отнейде дошъл беловлас старец и им подвикнал:
– Хей, юнаци, не се карайте. Я, по-добре ми дайте огънче да си разпаля лулата.
– Хей, дядка, върви си по пътя. Сега нямаме време за губене… – сопнали се младежите.
– От майсторлъка ви да излезе само свинска копаня – подвикнал им старецът. – А царкинята ще видите, колкото виждате ушите си.
Момците продължили да умуват, ама колкото и да се напъвали – нищо не излязло. Накрая големият брат предложил:
– Я да идем до града с конете. То се е видяло, че за царкинята няма да се оженим, но поне да хапнем и да се повеселим.
Старците благословили децата си и ги стегнали за път. Бабата опекла житени пити, сварила просена каша и им дала буркан с мед да си заслаждат залъците. Двамата братя се метнали на конете и запрашили към палата.
Чул Глупчо, че братята му заминали и помолил:
– Мамо, тате, и аз искам да ида с братята ми!
– Къде ще ходиш, глупако. Тебе вълците в гората ще изядат.
Но момчето не отстъпвало:
– Ако ме пуснете, ще ида. Ако не ме пуснете, пак ще ида!
Разбрали родителите, че не могат да излязат на глава с него. Сложила майка му комат сух черен хляб в една торба и го изпратила. Глупакът нарамил торбата, взел една брадва и поел право към гората. По пътя срещнал един старец с дълга бяла брада, чак до пояса.
– Здравей, дядо!
– Здравей, синко!
– Накъде си тръгнал, дядо?
– Обикалям света, помагам на хората. А ти накъде?
– При царя на пира.
– А ти знаеш ли как да направиш летящ кораб?
– Не зная.
– Защо си тръгнал тогава?
– Братята ми отидоха, отивам и аз. Може там да си намеря късмета.
– Дай Боже. Я да седнем сега да похапнем. Вади каквото има в торбата.
– Ех, дядо, ако видиш сухия комат черен хляб, който нося в торбата, направо ще ти се отяде.
– Нищо, сине, нищо. Вади каквото имаш.
Бръкнал Глупчо в торбата, но вместо сухия черен комат, който майка му била дала, извадил мек, бял кравай, какъвто панът похапва само на празник. Разтворило невярващо момчето очи, а дядото се засмял.
Седнали двамата и хапнали до насита. Поблагодарил старецът за храната на Глупчо и рекъл:
– Сине, чуй сега какво ще ти кажа. Иди в гората и намери най-големия дъб с кръстати клони. Удари с брадвата си три пъти дървото и се просни на земята. Докато не чуеш да те викат, няма да ставаш. Дотогава ще ти направят летящ кораб. Качвай се и заминавай, накъдето пожелаеш. Но не забравяй – качвай всеки срещнат по пътя!
Глупчото благодарил на стареца и двамата се сбогували.
Пообиколил момъкът гората и открил грамадния дъб с кръстатите клони. Ударил три пъти с брадвата по дървото, проснал се на земята и заспал. По някое време в просъница дочул как някой го вика:
– Хей, юнако, ставай, ставай! Излезе ти късметът!
Скочил момъкът и що да види – пред него кораб, целият от злато, със сребърни мачти и платна от свила, издути от вятъра – да седнеш и ще литнеш.
Без да се помайва, момъкът скочил на палубата, опънал платната и полетял. Издигнал се плавно и бързо!
Корабът летял, летял, но момъкът не отделял очи от земята. Скоро видял един човек, прилепил ухо към земята. Глупчо извикал:
– Жив и здрав да си, добри човече. Какво слушаш?
– Ослушвам се да чуя дали са се събрали царските гости за пира.
– Ти при царя ли си тръгнал?
– При царя!
– Сядай при мене, аз ще те закарам.
Човекът се качил и потеглили.
Летели, летели, по някое време видели по пътя да върви човек – единият му крак бил вързан за ухото, а с другия скачал.
Глупакът пак се провикнал:
– Жив и здрав да си, добри човече! Защо подскачаш на един крак?
– Скачам на един крак – отвърнал човекът, – защото ако отвържа другия, с една крачка ще обиколя целия свят. Пък не ми се ще.
– Накъде си се запътил?
– На царския пир.
– Качи се при нас!
– С радост!
Седнал и полетели отново.
Летели колкото летели, на пътя видели стрелец да се прицелва с лък. Но наоколо не се виждало нищо – ни птица, ни звяр – само пусто поле.
– Здравей, добри човече! По какво се целиш? Не се вижда ни птица, ни звяр.
– И какво от това? Вие може да не виждате нищо, но аз виждам.
– Какво виждаш?
– А-а! Хей там зад оная гора, на стотина версти е кацнал орел на един дъб.
– Ела при нас!
Стрелеца се качил на кораба и пак полетели. Летели, летели, видели по пътя да се задава старец, нарамил чувал с хляб.
– Дядо, накъде си се забързал?
– Отивам – отвърнал човекът – да си търся хляб за обед.
– Че ти носиш цял чувал хляб?!
– На това много ли му викаш! Няма и един залък.
– Я ела с нас.
Качили стареца на кораба и полетели. По едно време гледат побелял старец обикаля край грамадно езеро, сякаш нещо търси.
– Дядо, защо обикаляш край езерото?
– Жаден съм, а не мога да намеря вода.
– Ами пред теб има цяло езеро! Пийни си от него!
– Ха! Че колко вода е това! Няма да стигне и за една глътка.
– Качвай се при нас тогава!
Старецът седнал при тях и пак полетели.
Срещнали още един старец, който крачел по пътя и подире си влачел чувал слама.
– Жив и здрав да си, дядо! Къде носиш тази слама?
– Към село.
– Че няма ли в селото предостатъчно слама?
– Е – засмял се старецът, – като тази баш няма!
– Че тя каква е?
– Такава че колкото и да е горещо, колкото и слънце да пече, само да разхвърлям от нея – в миг ще стане студено и ще завали сняг.
– Е – засмял се Глупчо на свой ред, – щом е така, ела при нас да идем при царя!
– Да идем, защо да не идем.
Седнал и полетели.
Много ли, малко ли летели – кой знае, но долетели при царя точно по обяд, съвсем навреме за пира. Насред двора била подредена трапезата – печени шишове, вкусни наденички и тлъсти кокошки, млечна каша, топъл хляб и пълни бурета с пиво – пий душице, яж душице до насита! А гостите – стекло се било половината царство – и стари, и млади, и панове, и богати, и бедняци, и кой ли не щеш! И двамата братя, умниците, и те били на трапезата.
Златният кораб кацнал точно под царския прозорец. Глупакът и новите му другари слезли и седнали да обядват.
Стъписал се царят. Със златния кораб бил долетял прост селянин, ризата му – кръпка до кръпка, панталоните му протрити, а краката му боси. Царят се хванал за главата:
– Срам и позор да дам дъщеря си на такъв никаквец! Тая няма да стане! – отсякъл бащата и се зачудил как да се избави от жениха.
Решил да го подложи на изпитание. Извикал един слуга и му заръчал:
– Иди, кажи на онова селянче, макар че кацна тук със златен кораб, дъщеря ми няма да види, докато не донесе жива вода, преди гостите да са свършили с обяда. Ако не успее – тоя меч ще му клъцне главата.
Поклонил се слугата и тръгнал.
През това време Слухаря чул царските думи и повторил всичко на Глупчо. Уплашил се момъкът, заседнал му залъкът на гърлото, обронил глава на гърдите си. Бързоходецът го попитал:
– Защо оклюма така?
– Царят иска да ме изпита – преди да свърши обяда иска да му донеса жива вода, иначе ще ми вземе главата.
– Не бери грижа, аз ще я донеса.
Пристигнал слугата, тъкмо да доложи царската воля, Глупчо махнал с ръка и го пресякъл:
– Кажи на царя, че ще му донеса жива вода!
Отвързал крак Бързоходко и докато мигнеш – вече наливал жива вода. Напълнил стъкленицата догоре, уморил се.
„Докато обядват – рекъл си, – ще поседна на сянка малко да си почина.“
Както седнал, така задрямал. Царският пир вече привършвал, а него го няма и няма. Глупака седял ни жив, ни умрял.
„Провалих се, ще ме затрият – мислел си.“
Слухаря долепил ухо до земята и се заслушал.
– Не се притеснявай – рекъл той момъка, – нашият другар е задрямал под един храсталак.
– Ами сега! – ахнал глупака. – Как да го събудя?
Стрелецът се засмял:
– Не бой се, ей сега ще го събудя.
Опънал лъка си и пуснал стрелата право в храста. Люшнали се клоните, закачили Бързоходко. Той скочил и направил една крачка – гостите още обядвали, когато поднесъл стъкленицата с жива вода.
Смаял се царят, но дума не отронил.
– Върви – наредил той на слугата си – и кажи на онова селянче, ако изяде на един път с другарите си дванайсет чифта печени волове и дванайсет фурни хляб, ще му дам царкинята за жена. Не успее ли – тоя меч ще му клъцне главата.
Чул Слухаря царските думи и предал всичко на Глупчо.
– Ох, какво да правя? И един хляб не мога сам да изям – въздъхнал момъкът.
– Не бери грижа, друже. Аз мога всичко да излапам и даже няма да ми стигне.
Задал се слугата, а Глупчо отдалеч се развикал:
– Знам, знам царската заповед. Тичай да видиш готова ли е храната!
Поднесли дванайсет чифта волове, сложили на трапезата дванайсет пещи хляб. Лакомникът всичко излапал, че питал и за още.
– Ох – заоплаквал се той, – колко беше това. Да бяха донесли поне още толкова.
Разсърдил се царят и начаса измислил ново изпитание. Заповядал на един дъх Глупчо с другарите си да изпият дванайсет бурета пиво и дванайсет бурета квас. – Ако не успее – тоя меч ще му клъцне на глупеца главата.
Чул Слухаря всичко и веднага казал на Глупчо какво го очаква. А Жадника го успокоил:
– Бива си го това изпитание, хич не се бой. Всичко сам ще изпия и ще питам за още.
Дотъркаляли дванайсет бурета бира и дванайсет бурета квас. Започнал Жадника да пие – изгълтал всичко до капка и се развикал:
– Стиснат е царят, тъй малко ни сипва! Да беше дал поне още толкова.
Видял царят, че работата отива на зле и си казал: „Трябва да затрия тоя глупак!“. Изпратил отново слугата:
– Иди му кажи, че преди сватбата трябва да иде на баня – и сам наредил една чугунена вана да нагорещят до червено.
Тръгнал Глупчо към банята, а пред него с тежка стъпка поел Мраз със своята слама. Стигнали банята, а от нея бълва огън, от жегата не се диша. Хвърлил Мраз малко слама – в миг настанал такъв студ, че Глупчо едвам се изкъпал.
Царят изпратил слугата да види какво става – мислел си, че само пепел ще завари. Глупакът, разтресен от студ, взел да се оплаква:
– Каква е тая царска баня! Такъв студ е вътре – ще кажеш, че цяла зима не е пален там огън.
Уплашил се царят – какво да направи! Мислили, мислил… накрая измислил и заговорил:
– Съседният цар е тръгнал към нас на война. Ще дам дъщеря си на онзи, който излезе най-храбър.
Стекли се мнозина юнаци на война. Тръгнали с конете си и двамата по-големи братя, а Глупчо – даже кон нямал. Поискал от царската конюшна и му дали една стара куца кобила, която едвам кретала.
По пътя пред момъка се изпречил беловласият старец, който му казал как да получи летящ кораб.
– Не тъгувай, сине. Аз ще ти помогна – рекъл старецът. – Щом навлезеш в гората, отдясно ще видиш разлистена липа. Ти кажи: „Липице, липице, моля ти се, разтвори се!“ и сам ще видиш какво ще стане. На добър час, момко.
Зарадвал се Глупчо, слязъл от куцата си кобила – така и така за нищо не ставала. Хукнал към гората и намерил липата:
– Липице, липице, моля ти се, разтвори се.
В миг дървото се разтворило и отвътре излязъл чуден кон-вихрогон – със златна грива, а сбруята му греела като огън. На седлото лежали доспехи, а отдолу висяла една торба. Надянал Глупчо доспехите и се провикнал:
– Хей, изскачайте от торбата!
В миг се появила войска, доскоро невидима, сега видима…
Метнал се Глупчо на коня и повел войската право към врага.
Скоро се изправил срещу вражеската армия и така размахал сабя, че победил всички. Но накрая го ранили в крака.
В това време царят и царкинята гледали битката. Видяла царкинята, че ранили храбрия воин и скъсала кърпичката си на две части. Половината запазила, а с другата превързала юнака.
Щом битката свършила, Глупчо се върнал в гората и се провикнал пред липата:
– Липице, липице, моля ти се, разтвори се!
Дървото се разтворило и той скрил всичко – и коня, и торбата, и доспехите. Облякъл пак кърпената рубашка и вехтите панталони.
В това време царят наредил да призоват при него победителя. Спуснали се на всички страни глашатаите да търсят храбреца, когото царкинята превързала с кърпичката си. Но никой не можал да го намери.
Тогава царят разпоредил да търсят измежду народа, не само между богатите. Царските глашатаи взели да влизат във всяка бедняшка колиба. Дълго търсили, но не намерили никой. Накрая двама царски слуги пристигнали в най-крайната къща на града. В това време двамата по-големи братя били седнали да обядват, а Глупчо им печал питки. Единият му крак бил превързан с кърпичката на царкинята. Царските слуги веднага пожелали да го заведат в двореца, но той се примолил:
– Добри хора, как да ида при царя тъй дрипав? Оставете ме поне да ида да се изкъпя. През това време вие хапнете с братята ми.
– Е, така да е, но побързай.
Седнали слугите на трапезата, залапали питка след питка, чак ушите им заплющели.
А Глупчо хукнал към гората право при липата:
– Липице, липице, моля ти се, разтвори се!
Дървото се разтворило и отвътре изскочил коня. Глупчо се преоблякъл и така се разкрасил – да му се ненагледаш. Метнал се на коня и препуснал към царя. Зарадвали се царят и царкинята, посрещнали с почести храбреца и начаса вдигнали сватбата.
КРЕДИТ: „Летучий корабль“ — украинская народная сказка (украинска народна приказка); ИЛЮСТРАЦИИ: неизв. художник; ПРЕВОД & АДАПТАЦИЯ: Л.Петкова, © prikazki.eu 2025г.;