Олена и златната ябълка

Живял някога един вдовец, който се оженил повторно. От първата жена имал една дъщеря, Олена. И новата му съпруга била вдовица и също имала дъщеря. Двете момичета израснали заедно и станали моми за женене. Но мащехата мразела завареницата, все я нападала, биела и ругаела.

Един ден мащехата се приготвила да иде на панаир с дъщеря си. Нагиздила я като млада дама, качила я в каруцата и заръчала на завареницата:
– Слушай, никаквице, докато се върна да си изпрела тая вълна, да изтъчеш от преждата платно и да го избелиш.

Потеглила мащехата с каруцата, а Олена седнала до прозореца и заплакала. Дошла при нея една крава, останала още от покойната ѝ майка.
– Защо плачеш? – попитала кравата с човешки глас.
– Как да не плача, майчице кравичке? Мащехата ми заръча докато се върне от панаира да съм изпрела, изтъкала и избелила платното.
– Не се тревожи, милата ми! Влез през дясното ми ухо и излез през лявото. Отвътре ще вземеш колкото платно трябва.

Девойката бързо се вмъкнала в дясното ухо, а там – О, Боже! Грабнала три топа фино бяло платно и излязла през лявото ухо. Оставила платното на масата, седнала до прозореца и зачакала.

Върнала се мащехата и още от вратата се развикала:
– Ей, никаквице, готово ли е платното?
– Готово е, ето го на масата – отвърнала завареницата.
– Отде го взе? Да не си го откраднала!
– Не, сама го направих.

След две седмици мащехата пак се стегнала да ходи на пазар с дъщеря си и пак заръчала на Олена да изтъче платно. Седнало девойчето до прозореца и заплакало. Дошла кравата.
– Защо плачеш, моме? – попитала тя.
– Как да не плача, майчице кравичке? – отвърнало през сълзи момичето. – Мащехата пак иска платно.
– Не бой се – успокоила я кравата. – Влез през дясното ми ухо, излез през лявото и вземи колкото платно трябва.
– Благодаря ти, кравичке, че ми помагаш.
Влязло момичето в кравешкото ухо, взело колкото платно трябва, сложило го на масата и седнало до прозореца да чака.

Върнала се мащехата и попитала:
– Е, готово ли е платното?
– Ето го на масата – отвърнало момичето.
– Никаквице, откъде го вземаш? Сигурна съм, че го крадеш отнякъде.
Олена пак казала, че сама го е изтъкала, но мащехата не повярвала.

След няколко дни злата жена пак решила да ходи на пазар и за трети път поискала платно от завареницата. Изпратила я при съседите, уж да донесе нещо, и седнали с дъщеря си да умуват как да разберат откъде идва платното.
– Измислих, мамо! – възкликнала дъщерята. – Ще се кача на печката и ще легна до комина, а ти хубавичко ще ме покриеш, че да не ме забележи. Така ще видя всичко, което тя прави.
– Добре, дъще. Да го направим.
Качила се дъщерята на печката, майка ѝ бързо я покрила, облякла се и потеглила, преди Олена да се върне.

А горкото момиче седнало до прозореца и заплакало. Дошла кравата и попитала:
– Защо плачеш, моме?
– Как да не плача, като мащехата пак ми нареди да изтъка платно!? – отвърнало момичето.
– Не бой се – успокоила я кравата. – Всичко ще се оправи. Влез в дясното ми ухо и излез от лявото.
Влязло момичето, взело платно, сложило го на масата, седнало до прозореца и зачакало. А доведената ѝ сестра видяла всичко.

Върнала се мащехата и още от вратата попитала:
– Е, готово ли е платното?
– Готово е.
– Иди, разпрегни воловете – наредила мащехата.

Щом Олена излязла, дъщерята слязла от печката и разказала какво била видяла. Тогава мащехата взела да кълне и проклина кравата.
– И помен да не остане от нея! – тропнала с крак тя на мъжа си. – Заколи я, заколи я!
– Защо да я коля? – смаял се той. – Кравата си я бива, всяка година ни ражда теленце.
– Не я ща! Вдън душа я мразя, не мога да я понасям!
Ех, какво да се прави, човекът обещал на другия ден да заколи животното.

Щом Олена чула, че ще колят кравата, заплакала горчиво. През нощта тихичко излязла от къщата и отишла в обора при кравата.
– Майчице кравичке – рекла тя през сълзи, – утре се канят да те заколят.
– Не плачи, мила. Не бой се. Когато ме заколят и започнат да делят месото, не вземай нищо за себе си, поискай само главата, зарови я в края на градината и всеки ден идвай там.

На следващата сутрин бащата наточил ножа и отишъл в обора. Заклал кравата и започнал да дели месото.
– Какво да ти дам, дъще? – попитал той Олена.
– Не ща нищо друго, само главата.
– Що за глупост! Каква полза от нея?
– Все едно, дай ми само главата!

Девойката взела главата и я заровила, както поискала кравата. На другата сутрин станала рано, отишла в края на градината и що да види – там било израсла чудна ябълка. Половината ѝ листа златни, другите – сребърни. Цялото дървото било покрито с пойни птички – славеи, кукувички, райски птици. Щом видели девойката, накацали по раменете и главата ѝ, затрептели и запели чудни песни. Възхитената Олена постояла да им се порадва, да ги послуша и после се върнала у дома, сякаш нищо не било станало.

Това продължило има-няма месец. Всеки ден девойката ходела при ябълковото дърво, всеки ден то ставало все по-голямо и по-голямо. Покрило се със златни и сребърни цветове, после ябълките узрели – едни сребърни, други златни. Никой в дома не знаел за дървото. Колкото и хитра да била доведената сестра, дори и тя не разбрала.

Един ден през селото минал младия пан. Погледал към дядовата градина и очите му се заслепили – вътре нещо греело като слънце. Панът заповядал да спрат файтона и наредил на слугата:
– Иди, виж какво е това чудо.
Слугата приближил дървото и ахнал:
– Господарю, такава чудна ябълка за пръв път виждам в живота си!
– Откъсни ми една! – наредил панът.
Слугата протегнал ръка, ала в миг дървото се разшумяло, клоните се стрелнали високо нагоре, птиците литнали и зачуруликали. Слугата, що да стори, отпуснал ръце. Панът му заповядал да доведе стопанина.
Отишъл слугата до къщата и почукал.
– Здравей, стопанино!
– Дал Бог добро – поздравил и бащата.
– Твоя ли е градината?
– Моя.
– Кажи ми тогава, какво е това чудо там до оградата?
– Че какво да е?
– Не знаеш ли? Ами ябълката?
– Каква ябълка? Аз нямам овощни дървета.
– Ела с мен и ще видиш!
Наметнал се човекът и тръгнал. Щом зърнал ябълката… Боже мили! Заслепили му се очите, не можел поглед да отмести!
А панът викнал от файтона:
– Здравей, стопанино!
– Здравейте, господине!
– Твоя ли е градината?
– Моя е.
– И ябълката ли е твоя?
– Излиза, че е моя.
– Можеш ли да ми откъснеш една ябълка?
– Мога, защо да не мога!
– Е, хайде, откъсни ми една и ще ти платя колкото поискаш.
Протегнал бащата ръка към дървото, а то – шу-у-у!, вдигнало високо клоните. Панът рекъл:
– Чичо, ако има някой друг в къщата – дъщеря или син – нека да дойде. Ако синът ти или жена ти откъсне ябълка, ще получи голяма награда, ако е дъщеря ти – ще я взема за жена.
Върнал се човекът развълнуван вкъщи и разказал всичко на жена си. Ох, как се разбързала! Натъкмила дъщеря си. А Олена седяла в ъгъла и си мислела: „Как пък ще я откъснете!“

Завела мащехата нагиздената си щерка при пана.
– Здравей, жено! – поздравил той.
– Здравейте, господарю.
– Дъщеря ти може ли да ми откъсне ябълка?
– Как да не може, господине. Дъще, откъсни ябълчица на пана!
Но едвам протегнала ръка момата, шу-у-у! и дървото вдигнало клони нависоко.

Пламнала от срам девойката и хукнала към къщи. Приближила мащехата, но къде ти – още не пристъпила, ябълката стрелнала клони нагоре!
– Какво чудо! – смаял се панът. – Човече, май има още някой в къщата? Нека излезе.
– Има, господине, родната ми дъщеря, Олена.
Не се стърпяла мащехата и викнала ядовито:
– Какви ги дрънкаш, човече! Същинска мърла е тя, господине, гнусно е дори да я гледаш.
– Все едно, искам да дойде.
Отишъл бащата да доведе дъщеря си. Тя навлякла старата си наметка, кръпка до кръпка и излязла.
– Какво ще кажеш, моме, можеш ли да ми откъснеш една ябълка?
– Сега, господине, сега.
Щом приближила, дървото свело клони към нея, птиците накацали по раменете ѝ – затрептели и запели. Олена откъснала една ябълка и я подала на пана.
– Господарската дума на две не става – казал панът, – от днес нататък ще бъдеш моя жена!
Хванал за ръка девойката и я настанил до себе си във файтона. Щом потеглили, ябълковото дърво тръгнало подире им. Пристигнали вкъщи, панът завел Олена в покоите си и казал:
– А сега бъди господарка на дома ми.
Изведнъж, сякаш от нищото, се явили прислужници, донесли разкошни одежди, пременили я и на другия ден двамата се венчали. А ябълковото дърво застанало точно до прозореца на техните покои, птиците пеели и чуруликали – радостен и честит бил животът на младите!

Изминала година и щастливото семейство се сдобило с рожба. Един ден мащехата казала на мъжа си:
– Как ли е сега дъщеря ти? Я да идем да я видим.
Стегнали се за път и потеглили. Мащехата взела и дъщеря си, но за да не я види мъжът ѝ, я покрила в каруцата с наметало.

Пристигнали в дома на пана. Младоженците с радост ги посрещнали. А злата мащеха станала една такава – не можеш да я познаеш: към младата пани – мила и любяща, суети се край детето, обикаля къщата, навред оглежда.
– Дъще, ще остана да поживея с тебе – казала тя, – в тая голяма къща има толкова работа, все ще съм ти полезна.
А доведената щерка лежала още скрита в каруцата, без никой да знае, че е там. Младата майка попитала за сестра си – жива-здрава ли е, омъжена ли е?
– Не е още – отвърнала мащехата, – тя остана да шета вкъщи.

Изтекли две-три недели. Един ден панът отишъл на лов и останал до късно. Всички в дома вече били легнали. Тогава мащехата извела дъщеря си, вкарала я в покоите, пременила я в господарските одежди и я сложила в леглото. И кой знае как, с каква ли магия, превърнала младата майка в щука и я пуснала да отплува в реката.

Когато панът се върнал от лов, влязъл веднага при съпругата си и заразказвал къде бил и защо се забавил, а тя взела да хленчи:
– Ох, разболях се, много съм болна.
На другия ден детето горко заплакало за майка си.
– Защо плаче? – учудил се господарят.
За късмет един слуга бил видял всичко, взел детето на ръце и казал на господаря:
– Ще го разходя.
Занесъл го на брега на реката и извикал:
– Сестро, Оленице! Изплувай, излез на брега, че детенцето ти умира.
Тя доплувала и щом стъпила на брега, превърнала се в жена, накърмила рожбата си, погледала я тъжно, подала детенцето на слугата и пак се потопила във водата.

Минала така цяла седмица и панът забелязал слугата.
– Къде водиш всеки ден детето?
– Ами къде да го водя, господарю, ако не в градината, то до реката да не плаче.
– Вижда ми се, че лъжеш! Признавай или лошо ти се пише.
Но слугата и дума не казал.

Един ден тръгнал пак с детето към реката, но панът го проследил и се скрил в храсталака. Слугата започнал да вика майката и тя изплувала. Тъкмо взела детето, панът изскочил из храстите и тя се бухнала във водата.

Тогава панът наредил да донесат рибарска мрежа – слугите мятали, мятали, извадили щуката. Занесли я у дома на господаря. Панът поискал наръч върбови пръчки и зашибал клетата риба. А тя взела да се превръща ту в жаба, ту в змия, ту в кукувица, а той шиба ли шиба. Накрая съпругата му си върнала човешкия облик и разплакана извикала:
– Как можа така да сториш с мене! Нима направих аз това по своя воля? Мащехата ме омагьоса.

Тогава панът заповядал да изведат от конюшнята най-бързите, необяздени жребци и да вържат злата жена и дъщеря ѝ за конските опашки. Пришпорили конете в полето и от този ден нататък панът и младата пани заживели мирно и честито.