Джак и бобеното стъбло

Живяла едно време бедна вдовица с едничкия си син Джак и дойната им крава Милка. Добре че я имали, защото всяка сутрин продавали млякото ѝ на пазара и така преживявали. Но един ден млякото на кравата спряло и горките хора не знаели какво да сторят.
– Ох, какво ще правим? – закършила ръце вдовицата.
– Мамо, не бой се, ще се хвана на работа – успокоил я Джак.
– Нали вече пробва и никой не щя да те вземе – въздъхнала майката. – Остава да продадем кравата. С парите ще завъртим я търговия, я нещо друго.
– Добре, мамо – отвърнал Джак. – Днес има пазар. Ще продам Милка и после ще решим какво да правим.

Момчето хванало повода на кравата и тръгнало към пазара. Вървяло, колкото вървяло, и насреща му се задал някакъв странник:
– Джак, добро утро – поздравил възрастният човек.
– Добро утро – отвърнал Джак, смаян, че непознатият знае името му.

– Я стига – изсмял се Джак. – Ще ти се, а – пет бобчета за цяла крава!?
– Ама ти не знаеш какви са – възразил човекът. – Насееш ли ги привечер, до сутринта ще са израснали чак до небето.
– Бре! – смаял се Джак. – Наистина ли?
– Чистата истина и ако не излезе вярно, ще си вземеш кравата обратно.
– Дадено – рекъл Джак, подал повода на Милка и прибрал чудните зрънца в джоба си.

Момчето поело към дома и понеже било що-годе наблизо, прибрало се на смрачаване.
– Джак, дойде ли си вече? – учудила се майка му. – Гледам, Милка я няма, значи си я продал. Колко ѝ взе?
– Мамо, и чудо да стане, няма да познаеш! – засмял се Джак.
– Не, не, недей ми казва – все ще улуча. Пет лири? Не? Браво, синчето ми! Десет? Петнайсет?… Ох, май няма как да са двайсет!
– Нали ти казах, че няма да познаеш. Виж сега тия бобчета. Те са вълшебни. Сеят се привечер и…
– Бобчета! – кипнала майката. – Ох, че си глупав! Ох, че загубен – по-тъп от тебе в цялата енория няма! Да дадеш Милка, тая хубава крава с първокласно говеждо, за шепа бобец? Ей сега ще те науча аз – на, на! Чудните ти бобчета заминават през прозореца, а ти в леглото. Тая вечер ни супа, ни залък ще сложиш в устата си!
Горкият Джак се качил по стълбата в таванската си стаичка напълно съсипан, колкото заради патърдията с майка му, толкова и заради пропуснатата вечеря. Повъртял се насам-натам в леглото, повъртял се и заспал.

Когато се събудил, стаята му се видяла много странна. Половината светела ярко на слънцето, другата била тъмна и сенчеста. Момчето скочило от леглото и надникнало през прозореца. Ама че чудо! Бобчетата, дето майка му снощи метнала през прозореца, нощес били поникнали – дебелите им стъбла се виели право нагоре, чак до небето. О, значи старецът бил казал истината.

Бобът растял току до прозорчето и Джак се хванал за стъблото, което приличало на гигантска стълба. Заизкачвал се все по-нагоре, нагоре, нагоре и накрая стигнал небето. Там видял широк път, прав като стрела, и тръгнал по него. Вървял, колкото вървял, и стигнал една голяма къща. На прага седяла висока жена.
– Добро утро, майчице! – поздравило учтиво момчето. – Моля те, ако имаш къшей сух хлебец, дай ми да хапна.

Джак бил гладен като вълк – нали не бил ял от предната сутрин.
– Да похапнеш – подела жената, – но мъжът ми е човекоядец и от всичко най обича варени или печени момчета. По-добре се махай оттука, преди да се е върнал.
– Ох, моля ти се, майчице, дай ми нещо за ядене. От вчера сутринта не съм ял нищо – оплакал се Джак. – Или ще ме сварят, или ще умра от глад.

Е, жената на човекоядеца не била лоша. Завела Джак в кухнята и му дала комат хляб, парче сирене и кана мляко. Но още не бил преполовил закуската, когато се чуло дум-дум-дум! и къщата се разтресла под нечии тежки стъпки.
– Мили Боже! Моят старец пристига – викнала жената. – Ами сега? Бързо идвай да те скрия тука!
И тя бутнала момчето в пещта миг преди човекоядецът да влезе в кухнята. Трябва да знаете, че той бил същински великан. От колана му висели няколко телета. Откачил ги едно по едно и ги тръшнал на масата с думите:
– Я, жено, свари няколко за закуска. Ха – май надушвам нещо?

– Какви ги дрънкаш, драги – сопнала се жена му. – Вижда ми се, че сънуваш. Пък може да усещаш останките на онова момченце, дето го излапа снощи. Я върви да се умиеш и да се пооправиш. Докато се върнеш, закуската ще е готова.

Щом човекоядецът излязъл, Джак понечил да избяга, но жената го спряла:
– По-добре изчакай да заспи – рекла тя. – След закуска винаги си подремва.
Човекоядецът закусил, а после приседнал до един голям сандък, извадил няколко торби злато и започнал да брои жълтиците. Скоро главата му клюмнала и така захъркал, че цялата къща се разтресла.

Тогава Джак се измъкнал от пещта, промъкнал се на пръсти до човекоядеца и грабнал една торба злато.

Щом излязъл от къщата, хукнал като луд по пътя към бобеното стъбло. Хвърлил торбата, която, много ясно, тупнала право в градината и се спуснал по стъблото. У дома показал на майка си златото и рекъл:
– Виж, мамо, излязох прав за бобчетата. Сега повярва ли, че са вълшебни!

Известно време двамата добре си поживели, но дошъл денят, когато жълтиците свършили и Джак решил пак да се качи на небето.

Станал рано сутринта, хванал се за стъблото и се заизкачвал нагоре, нагоре, нагоре, докато стигнал широкия път, който знаел отпреди. Тръгнал по него и скоро се озовал пред голямата къща. Е, разбира се, там на прага стояла високата жена.
– Добро утро, майчице! – поздравил Джак, звънко като камбанка. – Бъди добра, дай ми нещо за закуска.
– Върви си, момчето ми – отвърнала жената, – че мъжът ми като нищо може да те излапа. Ама ти не си ли хлапакът, който дойде тук преди време? Знаеш ли, че същия ден мъжът ми изгуби цяла торба злато.
– Много странно, майчице – възкликнал Джак, – Аз май знам нещичко за това, ама съм толкова гладен, че трябва да хапна, преди да ти разкажа.
Високата жена била тъй любопитна, че го пуснала вътре и му поднесла хубава закуска. Едвам момчето лапнало първия залък и се разнесло познатото дум-дум-дум! Щом чула тежките стъпки, жената мушнала момчето в пещта.

Всичко станало както преди. Дошъл човекоядецът, казал Фити-фити фанин и излапал три телета за закуска. После поръчал:
– Жено, я ми донеси кокошката, дето снася златни яйца.
Скоро главата на човекоядеца клюмнала и така захъркал, че се разтресла цялата къща.

Тогава Джак се измъкнал от пещта на пръсти, грабнал златната кокошка и хукнал към вратата. Не щеш ли, кокошката изкудкудякала и събудила човекоядеца. Джак тъкмо се изнизвал през пътната порта, когато го чул да мърмори:
– Жено, жено, какво правиш на златната ми кокошка?
– Какво викаш, мили? – отвърнала на висок глас и тя, защото недочувала малко.

Това било единственото, което Джак успял да чуе, защото хукнал с все сили към бобеното стъбло и презглава се спуснал надолу. Когато се прибрал, показал на майка си чудната кокошка.
– Снеси ми яйчице! – извикало звънко момчето и тя в миг снесла яйчице от чисто злато.
И това ставало всеки път, щом кажел тези думи.

Но Джак не бил съвсем доволен. Не минало много и решил за трети път да се качи на небето. Една сутрин станал много рано, хванал се за бобеното стъбло и започнал да се катери нагоре. Този път не искал да влиза веднага в къщата. Когато наближил, видял, че високата жена отива за вода с котела. Хлапакът се промъкнал зад нея и скочил в котела. Скоро се чуло страховитото дум-дум-дум! Двамата съпрузи се поздравили и влезли в къщата заедно.
– Фити-фити-фанин, смърди на англичанин! – провикнал се човекоядецът. – Надушвам го, жено, надушвам го здраво!
– Наистина ли, драги – учудила се жена му. – Дали не е онзи дребосък, дето ти отмъкна торба жълтици и златната кокошчица? Като нищо се е сврял в пещта.
И двамата се втурнали да проверят.

За късмет този път Джак не бил вътре и човекоядската съпруга рекла:
– Ти пак започна с тия Фити-фити-фанин, но може би надушваш миризмата на момчето, дето хвана снощи и заранта излапа на закуска. Как не се сетих по-рано, пък и ти, подир толкова много години, не можеш ли да различиш миризма на живо и умряло?!
Човекоядецът замълчал и седнал да си хапне, но от време на време измърморвал:
– Е, готов съм да се закълна, че…
После скочил да претърси шкафовете, килера – къде ли не надничал, но за късмет и през ум не му минало да погледне в котела.

Щом се наял, човекоядецът викнал:
– Жено, жено, дай ми златната арфа.
Тя я донесла и я сложила пред него на масата.
– Пей! – викнал великанът.
Арфата звъннала нежно и запяла най-омайната песен на света. Човекоядецът се унесъл в сън и захъркал като гръмотевична буря.

Тогава Джак надигнал внимателно капака на котела и се промъкнал тих като мишка. Допълзял на четири крака до масата, грабнал вълшебната арфа и хукнал към вратата. Не щеш ли, арфата се развикала:
– Господарю! Господарю!
Човекоядецът се събудил точно на време да види как Джак се изнизва през вратата с вълшебната арфа.

Хукнал хлапакът с все сили, великанът след него и за малко да го хване. Добре че Джак имал преднина и знаел накъде да бяга. Когато момчето стигнало края на пътя, злодеят бил на двайсетина метра зад него и като по чудо момчето изчезнало пред очите му. Човекоядецът дотичал и видял Джак ловко да се спуска надолу, решен на всяка цена да спаси живота си.

Е, на човекоядеца хич не му се щяло да се спуска по тази несигурна стълба, затова седнал да си почине. В този миг арфата неистово закрещяла:
– Господарю! Господарю!
Великанът не устоял на жалните ѝ викове – хванал се за бобовото стъбло и то страховито се разлюляло под тежестта му. Джак стремглаво се спускал надолу, а подире му – човекоядецът. Щом момчето наближило земята, се развикало:
– Мамо! Мамо, бързо дай брадвата! Брадвата!
Майка му дотичала с брадвата, но погледнала нагоре и от ужас направо се смразила. Краката на страховития човекоядец тъкмо се подавали от облаците.

Джак бързо скочил на земята и грабнал брадвата. Замахнал с все сила и отсякъл стъблото наполовина. Замахнал още по-здраво, отсякъл стъблото докрай и то започнало да се свлича. Човекоядецът тупнал на земята, короната му се строшила и бобовото стъбло го затрупало.

Джак показал на майка си златната арфа. С нейната вълшебна музика и златните яйца двамата забогатели много. Момчето пораснало, оженило се за великолепна принцеса и всички заживели радостно и честито.