Малката русалка

Далеч навътре в океана водата е синя като най-нежна метличина, прозрачна като най-чист кристал и много дълбока, много по-дълбока от въжето на която и да е корабна котва – множество църковни кули трябва да се сложат една върху друга, за да стигнат от дъното до повърхността. Там долу живеят морските хора.

Никой не бива да си мисли, че дъното е покрито само с бял пясък. Не, там растат прекрасни дървета и растения с тъй гъвкави стъбла и листа, че при най-лекия трепет на водата те се полюшват като живи. Всички риби, малки и големи, се стрелкат между клоните точно като птичките в небето. В най-дълбокото място се намира дворецът на морския крал, стените му са от корал, високите островърхи прозорци са от най-чист кехлибар, а покривът е покрит с миди, които се отварят и затварят с движението на водата. Изглеждат разкошно, защото във всяка раковина свети перла, достойна за корона на кралица.

Преди много години морският крал бе овдовял и престарялата му майка се грижеше за дома. Тя беше много мъдра жена и изключително горда със знатния си род, затова на опашката си носеше дванайсет стриди, а останалите благородни дами можеха да носят само шест. И все пак тя наистина заслужаваше най-високо признание, особено за грижите, които полагаше за морските принцеси, нейните внучки. Те бяха шест чудесни деца, но от всички най-красива беше най-малката – кожата ѝ беше светла и чиста като розов листец, а очите ѝ сини като морските дълбини. И тя като другите нямаше крака, тялото ѝ завършваше с рибешка опашка.

По цял ден момичетата играеха в тронната зала на палата, където по стените растяха живи цветя. Големите прозорци от кехлибар бяха отворени и рибите влизаха вътре, точно както лястовичките влитат през отворените ни прозорци, само че рибите идваха при принцесите, похапваха от ръцете им и позволяваха да ги галят.

Пред двореца имаше голяма градина, където растяха алени и тъмно сини дървета, отрупани с цветове като пламъци и сияйни като злато плодове, а клоните и листата им безспир се люлееха.

Дъното бе покрито с най-финия пясък, син като пламък на сяра. Всичко грееше в приказно синьо сияние, сякаш си високо в небето, а не на морското дъно. Ако океанът беше спокоен, можеше да се види слънцето, подобно на пурпурно цвете, от което струяха лъчи.

Малките принцеси имаха свои кътчета в градината, където можеха да отглеждат каквото пожелаят. Една засади цветята си във форма на кит, друга реши, че е по-красива формата на русалка, а най-малката принцеса направи своята леха кръгла като слънцето и засади само алени цветя като слънчевите лъчи по залез.

Тя беше странно дете, тихо и замислено. Докато сестрите ѝ разкрасяваха своите градинки с чудесни неща от потъналите кораби, единственото, с което тя пожела да допълни своите огнени като далечното слънце цветя, беше една прекрасна мраморна статуя – красиво момче, изваяно от чисто белия камък, която бе паднала сред отломките на дъното. До статуята тя посади розова плачеща върба, която избуя разкошно и бързо спусна клони почти до синия пясък, където сенките изглеждаха виолетови и вечно се движеха също като клоните – сякаш короната и корените на дървото си играеха и опитваха да се целунат.

Нищо не я радваше повече от разказите за човешкия свят горе. Възрастната ѝ баба трябваше да разкаже всичко, което знаеше за корабите и градовете, хората и животните – най-странно ѝ се стори, че цветята на земята миришат, за разлика от морските, че горите са зелени и рибките между дърветата пеят тъй силно и красиво, че с наслада да ги слушаш. Бабата наричаше птичките рибки, за да може децата да я разберат, защото никога не бяха виждали птици.
– Когато станете на петнайсет години – рече баба им, – ще получите право да изплувате над морето, да седите на скалите под лунната светлина и да гледате как грамадните кораби плават. Тогава ще видите горите и градовете.

Следващата година една от сестрите навърши петнайсет години, но понеже всяка беше с година по-малка, най-младата принцеса щеше да чака още пет години да изплува и види земята и хората. Но всяка от тях обеща да разкаже на другите какво е видяла първия път и какво ѝ се е сторило най-хубаво, защото баба им не можеше да разкаже достатъчно – имаше още толкова неща, които трябваше да научат.

Никоя не копнееше тъй-силно да ѝ дойде редът както най-малката принцеса. И точно тя, която беше тъй тиха и замислена, трябваше да чака най-дълго. Много нощи тя прекара пред отворения прозорец, загледана нагоре в тъмносинята вода, където рибите пляскаха с перки и опашки. Виждаше звездите и луната, разбира се в много по-мека светлина, но пък през водата те изглеждат по-големи, отколкото на нас ни се струват. Ако мрачен облак ги закриеше, тя знаеше, че или над нея плува кит, или кораб, пълен с хора, на които и през ум не им минава, че прекрасна малка русалка седи долу и протяга към корабния кил белите си ръце.

Щом най-голямата принцеса навърши петнайсет години, получи позволение да изплува на повърхността.

Когато се върна, имаше стотици неща да разказва, но най-сладостното нещо, рече тя, е да легнеш под лунната светлина на пясъчния бряг до смълчаното море и да гледаш близкия голям град, където светлините трепкат като хиляди звезди, да слушаш музиката, шума на колите и гласовете на хората, да гледаш многото църковни кули и шпилове, а после да чуеш звъна на камбаните. И понеже не можеше да иде там, копнееше най-много за това.

Ах, само как слушаше най-малката сестра! И когато вечерта застана пред отворения прозорец и се загледа нагоре в тъмносинята вода, тя се замисли за големия град и цялата му шумотевица, а после ѝ се стори, че чува звъна на църковните камбани долу в морските дълбини.

След година разрешиха на втората сестра да се издигне догоре и да плува, накъдето пожелае. Тя се показа над водата точно по залез слънце и гледката така я завладя, че ѝ се стори най-красива. Небето е същинско злато, рече тя, а облаците, ах, да, техния разкош даже няма как да се опише! Пурпурни и теменужени, те плавали над нея, но още по устремно, сякаш бял воал, над водата летели ято бели лебеди към слънцето. И тя заплувала натам, но слънцето се гмурнало в морето и розовината по облаците и вълните се стопила.

На другата година изплува третата сестра – най-смелата от всички – затова пое нагоре по широката река, която се вливаше в морето. Там видя прелестни зелени хълмове, покрити с лозя – замъци и чифлици надничаха между разкошните гори. Тя чу птичите песни, но слънцето печеше тъй жарко, че често-често трябваше да се гмурка, за да разхлажда пламналото си лице. В закътано заливче тя съгледа цял куп човешки деца – голички те скачаха и се плискаха във водата. Дощя ѝ се да си поиграе с тях, но те се изплашиха и избягаха.

Тогава пристигна едно черно зверче, куче, но през живота си тя не беше виждала куче, а то така се разлая, че я изплаши и тя избяга в открито море. Но нямаше никога да забрави прекрасните гори, зелените хълмове и красивите деца, които можеха да плуват във водата, макар че нямаха рибешки опашки.

Четвъртата сестра беше по-плаха от другите – остана в морето и после каза, че то е най-прекрасното нещо. Накъдето се обърнеш, виждаш безкрая, а небето отгоре прилича на грамадна стъклена камбана. Имало и кораби, но в далечината приличали на чайки. Игривите делфини скачали над вълните, а грамадните китове пръскали през ноздрите си вода, сякаш наоколо имало стотици фонтани.

Рожденият ден на петата сестра беше през зимата, та когато ѝ дойде редът, тя видя неща, които другите не можаха да видят при първото си излизане. Морето бе съвсем зелено и по него плаваха огромни айсберги – всеки като перла, рече тя, но по-големи и разкошни дори от църквите на хората. Бяха с най-различни форми, искрящи като диаманти. Тя седна на най-грамадния и остави вятърът да си играе с дългите ѝ коси. Докато седеше, забеляза, че моряците със страх заобикаляха нейния айсберг и преминават колкото може по-бързо.

Привечер небето се покри с облаци, засвятка и затрещя. Причернялото море подмяташе високо ледените грамади, а те просветваха в червено. Корабите смъкнаха платна, настана страх и ужас, а тя седеше спокойно на айсберга и се взираше в сините бразди на светкавиците над сияйното море.

Когато първата сестра изплува над водата, всички бяха очаровани от новите красиви гледки, които е видяла, но сега петте момичета бяха пораснали, можеха да ходят, където поискат и и всичко им изглеждаше все едно. Домъчняваше им за дома и след има-няма месец твърдяха, че тук долу е най-красиво и е чудесно пак да си у дома.

Често привечер петте сестри се хващаха за ръце и се издигаха една след друга над водата. Имаха омайни гласове, по-красиви от на всяко човешко същество. А щом се надигаше буря, която вещаеше да потопи някой кораб, те се понасяха пред него, сладостно възпяваха прекрасното морско дъно и молеха моряците да не се плашат от дълбините. Но те не разбираха думите им – мислеха, че чуват воя на бурята. Пък и нямаше как да се порадват на чудесата там долу, защото, щом корабът потънеше, хората се давеха и пристигаха мъртви в двореца на морския крал.

Когато привечер сестрите се издигаха нагоре ръка за ръка, най-малката принцеса оставаше съвсем сама, загледана след тях. А-ха да заплаче, но русалките нямат сълзи и затова тя страдаше още повече.
– Ох, да бях на петнайсет години! – казваше си тя. – Знам, че много ще ми хареса онзи свят и хората, които живеят там горе!

Най-сетне и тя навърши петнайсет години.
– Е, вече порасна – рече старата кралица, баба ѝ. Ела да те пременя като сестрите ти!
И тя сложи венец от бели лилии в косите ѝ, но всяко листче на цветята беше половин перла. После възрастната дама закачи на опашката ѝ осем едри стриди, за да показват знатния ѝ род.
– Ох, боли! – възкликна малката русалка.
– Да, славата трябва да се изстрада – заяви възрастната дама.
Ах, с каква радост тя би се отърсила от помпозните отличия! Как би свалила тежкия венец! Червените цветя в нейната градина ѝ отиваха много повече, но не посмя да възрази:
– Довиждане – рече тя и се издигна ефирна и лека като мехурче във водата.

Слънцето тъкмо залязваше, когато тя подаде глава над вълните, но облаците още сияеха като злато и рози, а сред бледия пурпурен ефир вечерницата светеше ярко. Въздухът беше мек, морето спокойно. Наблизо плаваше тримачтов кораб с едно опънато платно, защото нямаше вятър и навред по такелажа и мачтите седяха моряци. Чуваше се музика и песни, а щом притъмня, пламнаха стотици пъстроцветни фенери – сякаш знаменцата на всички народи се вееха във въздуха. Малката русалка доплува до прозорците на каютите. Вълните я подхвърляха нагоре и тя надзърташе през прозрачните като кристал прозорци. Вътре имаше празнично облечени хора и сред тях един млад принц, най-прекрасен от всички, с големи черни очи. Не изглеждаше на повече от шестнайсет години. Всички празнуваха неговия рожден ден. Моряците танцуваха на палубата и когато младият принц излезе навън, поне сто фойерверка изтрещяха във въздуха. Светна като ден и малката русалка така се изплаши, че се гмурна под водата. Скоро пак подаде глава и тогава сякаш всички звезди от небето паднаха отгоре ѝ. Досега не беше виждала такова огнено зрелище. Бясно се въртяха грамадни слънца, чудни огнени рибки се гмуркаха в синия въздух и всичко се отразяваше долу в чистата спокойна вода. Целият кораб светеше тъй ярко, че ясно се виждаше най-малкото въженце и всички хора. О, колко красив изглеждаше младия принц, докато се ръкуваше с хората, смееше се и се усмихваше, а омайната музика огласяше нощта.

Ставаше късно, но малката русалка не можеше да откъсне очи от кораба и прелестния принц. Угаснаха разноцветните светлини, утихнаха фойерверките и оръдейните изстрели, но от морските дълбини се надигна глух грохот. Малката русалка се остави на вълните да я люшкат нагоре-надолу, за да вижда вътре в каютите. А корабът набираше скорост. Едно след друго платната се опънаха. Вълните се надигнаха още, затъркаляха се тежки облаци и в далечината засвяткаха светкавици.

Ох, приближаваше ужасна буря! Моряците бързо свиха платната. Корабът летеше и се клатушкаше през побеснялото море, водата се надигна като черни грамади, готови да се стоварят връз мачтата, но корабът се гмуркаше като лебед и пак се издигаше над страховитите вълни.

За малката русалка това беше забавно, но не и за моряците. Корабът застена и заскърца, дебелите греди се огъваха под могъщите удари. Морето се нахвърли връз него и мачтата се пречупи в средата като клечка. Корабът се килна настрана и водата нахлу вътре. Чак сега малката русалка осъзна, че те са в беда – тя самата трябваше да се пази от отломките, които се носеха във водата. За миг така притъмня, че не се виждаше нищо, но когато проблесна светкавица, видя, че се спасяват кой както може. Тя търсеше младия принц. Когато корабът се разцепи, тя го видя да потъва в морето и се зарадва, защото си рече, че идва при нея. После си спомни, че хората не могат да живеят под водата и докато стигне до палата на баща ѝ, ще е умрял. Не, той не бива да загине. Тя се спусна между дъските и гредите, които се носеха по морските вълни, напълно забравила, че могат да я премажат – гмурна се дълбоко във водата, после пак изплува високо над вълните и тогава най-сетне стигна до младия принц, който едва-едва плуваше в бушуващото море. Ръцете и краката му губеха сили, красивите му очи се затваряха, щеше да умре, ако не беше дошла. Малката русалка задържа главата му над водата и се остави на вълните да ги носят, накъдето решат.

Сутринта бурята стихна, но от кораба нямаше и следа. Слънцето се издигна над водата, сияйно и пурпурно – лъчите му сякаш съживиха розовината по бузите на принца, но очите му останаха затворени. Русалката целуна хубавото му високо чело и приглади назад мократа му коса. Каза си, че ѝ прилича на мраморната статуя в нейната градинка, пак го целуна и си пожела той да се съживи.

Най-сетне тя съзря земя с високи сини планини, по върховете им блестеше бял сняг, сякаш са налягали лебеди. Долу, до самия бряг, растяха прекрасни зелени гори, а отпред се издигаше висока сграда – църква или манастир, тя не беше съвсем сигурна. В градината растяха лимони и портокали, а пред портата се извисяваха палми. Морето беше издълбало мъничък залив, много спокоен, но много дълбок – чак до скалите, където вълните миеха белия пясък. Тя доплува там с красивия принц, положи го на пясъка под слънцето и специално повдигна главата му.

Звъннаха камбаните в голямата бяла сграда и множество млади момичета излязоха в градината. Малката русалка отплува от брега към високите скали, които се издигаха от водата, покри главата и гърдите си с морска пяна, за да скрие лицето си и зачака да види какво ще се случи с клетия принц.

Скоро там приближи младо момиче. В началото се уплаши, но само за миг, бързо извика още хора и русалката видя как принцът се съживи, как се усмихва на всички, но не и на нея. Той изобщо не знаеше, че малката русалка го беше спасила. Обхвана я горчива тъга и щом го въведоха в голямата сграда, тя се гмурна наскърбена и пое към бащиния си замък.

Тя винаги беше тиха и замислена, но сега уни още повече. Сестрите ѝ я разпитваха какво е видяла първият път там горе, но тя нищо не каза. Често, ту сутрин, ту вечер изплуваше там, където бе оставила принца. Видя как плодовете в градината узряха и как ги обраха, видя как снегът се стопи по върховете, но повече не видя принца и затова се връщаше все по-унила у дома. Едничката ѝ утеха беше да седи в малката си градинка и да прегръща красивата мраморна статуя, която приличаше на принца, но вече не се грижеше за цветята. Те растяха като подивели, покриха алеите, преплетоха стъбла и листа с клоните на дърветата и нейното кътче съвсем притъмня.

Накрая тя не издържа и разказа всичко на една от сестрите си – другите научиха веднага тайната, но само те и още няколко русалки, които не казаха на никой, освен на най-добрите си приятелки. Една от тях познаваше принца, и тя беше видяла празненството на кораба, знаеше откъде е и къде му е кралството.
– Сестричке, ела – повикаха я другите принцеси.
Те се прегърнаха и изплуваха една подир друга в дълга редичка на водната повърхност близо до мястото, където се издигаше палатът на принца.

Той бе построен от искрящ жълтеникав камък и имаше широки мраморни стълбища, едно от които слизаше право в морето. Великолепни позлатени куполи се издигаха над покрива, а между колоните, които опасваха сградата, бяха наредени мраморни статуи, които изглеждаха като живи. През прозрачните стъкла на високите прозорци се виждаха най-прекрасните зали със скъпи копринени завеси и килими, а стените бяха покрити с очарователни грамадни картини. В средата на най-просторната зала имаше огромен фонтан, който плискаше води високо нагоре чак до стъкления купол на покрива, през който слънцето искреше във водата и огряваше разкошните растения в големия басейн.

Тя вече знаеше къде живее той и често пристигаше привечер или нощем. Плуваше много по-близо до сушата, отколкото друг би посмял – дори се промъкна нагоре по тесния канал под великолепния мраморен балкон, който хвърляше дълга сянка по водата. Седеше там и се любуваше на младия принц, който мислеше, че е съвсем сам в лунната нощ.

Неведнъж тя го виждаше вечер да плава под звуците на музика в разкошна лодка с развети знамена. Тя надзърташе между зелените тръстики и ако случайно хората мернеха нейния дълъг сребристобял воал да се вее на вятъра, мислеха, че е лебед, който разперва криле.

Често нощем, когато рибарите ловяха риба на факли, тя ги слушаше да хвалят младия принц и се радваше, че му е спасила живота, когато полумъртъв се носеше по вълните, спомняше си как главата му лежеше на гърдите ѝ и после как жадно го целуна. А той не знаеше нищичко, дори не би могъл да я сънува.

Малката русалка все повече обикваше хората и все повече ѝ се щеше да се изправи сред тях. Техният свят ѝ се струваше много по-необятен от нейния – те се носеха с корабите си по морето, изкачваха високите планини високо над облаците, а земите, които владееха, бяха покрити с поля и гори и се простираха много по-далеч, отколкото тя можеше да види. Искаше да научи толкова неща – затова разпитваше баба си – тя добре познаваше горния свят и съвсем правилно го наричаше земите над морето.
– Ако хората не се удавят – питаше малката русалка, – вечно ли живеят? Или умират и те като нас тук в морето?
– Да – потвърди възрастната дама, – те също умират, при това животът им е много по-кратък от нашия. Ние може да изкараме и триста години, но дойде ли ни времето, от нас остава само морска пяна по вълните – дори нямаме гроб тук долу, при онези, които сме обичали. Ние нямаме безсмъртни души и никога няма да се съживим – също както отрязаната тръстика няма никога да се раззелени. Човеците, напротив, имат душа, която вечно живее, дори и когато тялото стане на пръст. През чистия прозирен въздух тя се въздига догоре сред сияйните звезди. Както ние се издигаме над водата и виждаме земята на хората, така те се гмурват в неведоми, разкошни места, които ние никога няма да видим.
– Защо ние нямаме безсмъртни души? – попита малката русалка с тъга. – Бих дала всичките си триста години живот, за да стана човек и после да споделя небесния свят!
– Дори не бива да мислиш за това! – скастри я старата жена, – ние сме много по-честити и щастливи от хората.

– Значи ще умра и ще се нося като пяна по водата, без да чувам песента на вълните, без да виждам чудните цветя и аленото слънце! Мога ли да сторя нещо, за да се сдобия с безсмъртна душа?
– Не – отвърна старата жена, – освен ако някой мъж не те обикне повече от родните си майка и баща. Когато отдаде на тебе всичките си мисли и любов и свещеникът положи десницата му в твоята с клетва за вярност тук и за вечни времена, тогава душата му ще влезе в твоето тяло и ти ще споделиш човешкото щастие. Той ще ти дари душата си и все пак ще я запази за себе си. Но това няма никога да стане! Онова, което е безценно тук в морето – твоята рибешка опашка, на тях им изглежда противно. Толкова и разбират – смятат, че трябва да имаш две непохватни издънки, които наричат крака, за да си хубава!
Малката русалка въздъхна и тъжно погледна рибешката си опашка.
– Трябва да сме доволни – додаде старата дама, – да скачаме и лудуваме през тези триста години, които имаме, времето е предостатъчно, после доволно ще си почиваме в гроба. Довечера в замъка ще има бал!

Гледката беше великолепна – това не може да се види никъде по земята! Покривът и стените на балната зала бяха от дебел, но съвсем прозрачен кристал. Стотици раковини, розовочервени и тревистозелени, стояха край стените в редици, а ярките им сини пламъци огряваха цялата зала и морето отвън. Виждаха се безброй риби, малки и големи, да плуват край кристалните стени – на едни люспите искряха в лилави отблясъци, други сияеха като злато и сребро. Посред залата минаваше широко течение и там танцуваха русалките със своите кавалери под звуците на собствените им песни. Хората нямат тъй красиви гласове. Най-сладостно от всички пееше малката русалка и гостите бурно ръкопляскаха. За миг сърцето ѝ радостно потръпна, защото знаеше, че има най-чудния глас както в морето, така и на земята! Но скоро пак се сети за горния свят – не можеше да забрави красивия принц и своята скръб, че няма безсмъртна душа като него. Затова се измъкна тихо от бащиния палат и докато другите се веселяха и пееха, тя седна покрусена в своята малка градинка. Внезапно през водата долови звук на валдхорна и си каза: „Сигурно той плава отгоре, онзи, за който милея повече от майка и баща, онзи, който вечно е в моите мисли и в чиито ръце бих поверила цялото щастие в моя живот. Единственото, което бих искала да спечеля, е него и безсмъртна душа! Докато сестрите ми танцуват в бащиния замък, ще ида при морската вещица. Винаги съм се страхувала от нея, но може тя да ми даде съвет или да ми помогне!“

И малката русалка напусна своята градинка и пое към врящите въртопи, зад които живееше вещицата. Идваше за пръв път – тук не растяха ни цветя, ни треви, нищо – само сиво пясъчно дъно, което водеше към въртопите. Водата там се въртеше като побеснели воденични колела и засмукваше надолу всичко, което докопаше. Малката русалка трябваше да пресече смъртоносните въртопи, за да влезе във владенията на морската вещица. Единственият път дотам водеше през клокочеща кал, която вещицата наричаше моето торфище. Отвъд него беше домът ѝ, насред странна гора. Дърветата и шубраците бяха полипи, полуживотни, полурастения, подобни на стоглави змии, които растяха направо от дъното. Клоните бяха дълги лигави ръце с пръсти като шаващи червеи. Всичко се движеше – от корените до самите върхове. Сграбчваха каквото докопат и не пускаха никога. Ужасена, малката русалка се спря – сърцето ѝ тревожно заби – за малко всичко да загърби – но щом се сети за принца и човешката душа, куражът ѝ се възвърна. Прибра дългата си коса, та да не я докопат полипите, скръсти ръце до гърди и заплува като риба край страховитите гадини, които протягаха шавливи пръсти след нея. Видя всичко, което бяха успели да сграбчат стотиците ръчички със своя железен захват. Мерна белите кости на удавници в ръцете на полипите, други държаха корабни рулове и сандъци, скелети на земни животни и една малка русалка, която бяха хванали и удушили – май това беше най-страшното.

После излезе на обширно тинесто място в гората, където грамадни тлъсти водни змии се гънеха в калта и показваха гнусните си жълтави кореми. В средата се издигаше къща, направена от белите бедрени кости на удавници. Там седеше морската вещица и хранеше с уста една жаба, точно както хората дават на канарчетата захар. Тя наричаше противните змии „моите пиленца“ и ги оставяше да пълзят по големите ѝ разплути гърди.
– Знам какво искаш – рече морската вещица, – ех, че си глупава! Но ще ти изпълня желанието, защото ще си навлечеш само злини, моя хубава принцесо. Искаш да се отървеш от рибешката си опашка и вместо нея да получиш две подпори, за да ходиш като хората по земята. Мислиш, че младият принц ще се влюби в тебе и ти ще спечелиш хем него, хем безсмъртна душа.
После вещицата избухна в тъй дивашки кикот, че жабата и змиите изпопадаха на земята и останаха там да се гърчат.
– Идваш точно навреме – продължи вещицата, – защото подир утрешния изгрев слънце нямаше как да ти помогна и щеше да чакаш догодина. Ще сваря отвара и с нея трябва да излезеш на сушата утре преди изгрева. Ще седнеш на брега и ще я изпиеш. Опашката ти в миг ще изчезне и ще се превърне в онова, което хората наричат стройни крака, но ще боли, сякаш остри саби те пронизват. Но пък който те зърне, ще си каже, че си най-красивото дете, което е виждал! Ще си запазиш плавната походка, никой няма да танцува като теб, но при всяка стъпка ще усещаш болки, сякаш ходиш по остри ножове и стъпалата ти ще се обливат в кръв. Ако искаш да изстрадаш всичко това, ще се радвам да ти помогна.
– Да! – отвърна малката русалка с разтреперан глас, като мислеше за принца и как ще спечели безсмъртна душа.
– Но запомни – рече вещицата, – превърнеш ли се веднъж в човек, никога няма да станеш отново русалка! Никога няма да се спуснеш в морските дълбини при сестрите ти в бащиния замък. Ако не спечелиш любовта на принца, така че да забрави майка и баща заради тебе, да ти посвети всичките си мисли и да поиска свещеникът да сбере ръцете ви заедно, та да станете съпруг и съпруга, тогава няма да получиш безсмъртна душа! Първата сутрин, щом той се ожени за друга, сърцето ти ще се пръсне и ще се превърнеш в морска пяна.
– Така да е! – отвърна малката русалка, пребледняла като смъртта.
– И трябва да ми платиш – добави вещицата, – но няма как да минеш тънко. Имаш най-хубавия глас на морското дъно, с който мислиш да омаеш принца, но ще трябва да ми го дадеш. За скъпоценната си отвара искам най-доброто, което притежаваш! Вътре в нея трябва да сипя от собствената си кръв, та да стане остра като бръснач.
– Но ако ми вземеш гласа – прошепна малката русалка, – какво ще ми остане?
– Хубостта ти, грациозната походка и твоите изразителни очи – с тях май може да спечелиш едно човешко сърце. Ха, да не се уплаши! Извади си малкото езиче да го клъцна в отплата за вълшебната отвара, която ще получиш.
– Така да е – съгласи се малката русалка.

Вещицата сложи на огъня котлето, за да свари вълшебната отвара.
– Трябва да е чисто! – рече тя и взе да жули дъното със змии, които беше вързала на възел, после си издра гърдите и остави черната си кръв да капе долу, а парата се издигна нагоре в призрачни образи – чак тръпки да те побият. Час по час вещицата пускаше още нещо в котлето и когато завря, сякаш зарева крокодил. Най-сетне отварата беше готова – приличаше на бистра вода!
– Това е за тебе – рече вещицата.
После клъцна езика на русалката и тя онемя – повече никога нямаше нито да пее, нито да говори.
– Ако полипите понечат да те сграбчат, докато пресичаш гората – рече вещицата, – хвърли една капка от тази отвара и ръцете и пръстите им ще се разхвърчат на хиляди парчета.
Но не се наложи малката русалка да върши това, защото полипите се свиха от ужас, щом мернаха искрящата течност, която сияеше в ръката ѝ като звезда. Тя бързо пресече гората, блатото и врящите въртопи.

Видя, че светлините в бащиния ѝ дворец са загаснали. Всички спяха, но все пак не посмя да влезе, защото сега беше няма и щеше да ги напусне завинаги. Усети, че сърцето ѝ ще се пръсне от мъка. Промъкна се в градината, откъсна по едно цвете от градинките на сестрите си, изпрати хиляди целувки към двореца и заплува нагоре в тъмносинята вода.

Слънцето още не беше изгряло, когато видя замъка на принца и седна на разкошното мраморно стълбище. Луната светеше ярко. Малката русалка изпи горящата отвара и сякаш саби с две остриета пронизаха нежното ѝ тяло, тя падна в несвяст като мъртва. Когато слънцето грейна над морето, тя се събуди и усети изгаряща болка, но точно пред нея стоеше прекрасният принц и я гледаше втренчено с черните си очи.

Тя сведе поглед и видя, че рибешката ѝ опашка вече я няма и има най-стройните бели крачета, които може да има едно момиче, но беше съвсем гола и тя се покри с гъстата си дълга коса. Принцът я попита коя е и как е дошла, а тя нежно го погледна с толкова тъга в тъмносините си очи – не можеше да говори. Той я хвана за ръка и я въведе в двореца. Всяка стъпка за нея беше точно както вещицата предрече – сякаш стъпваше по остри игли и ножове, и все пак беше щастлива. Тя пое ръката на принца и се изправи лека като балонче, а той и всички наоколо ахнаха при леката ѝ изящна походка. Бързо я облякоха в скъпи дрехи от коприна и муселин и тя стана най-красивата в замъка, но беше няма и не можеше нито да говори, нито да пее.

Прекрасни робини, пременени в коприна и злато, пристъпиха напред и запяха на принца и царствените му родители. Едната пееше доста по-хубаво от другите. Принцът заръкопляска и топло ѝ се усмихна, а малката русалка се натъжи, защото доскоро тя пееше много по-хубаво: „Ох, ако знаеше – каза си тя, – че за да съм с него, се отказах завинаги от гласа си!“

После робините се понесоха в изкусни танци под най-вълшебната музика. Тогава малката русалка издигна ръце, изправи се на пръсти, плъзна се по пода и затанцува така, както никой друг не би могъл. С всяка стъпка красотата ѝ все повече засияваше, а изразителните ѝ очи говореха по-ясно на сърцето от песента на робините. Всички бяха очаровани, особено принцът, който я нарече моето малко откритие и тя с готовност затанцува отново, за да го радва, макар че всеки път, когато нозете ѝ докосваха пода, сякаш стъпваше по остри ножове.

Принцът обяви, че тя завинаги ще остане при него и тя получи позволение да спи пред вратата му на кадифена възглавничка.

Той пожела да ѝ ушият мъжки костюм за езда, за да го следва на кон. Двамата яздеха през уханните гори, зелените клонки я брулеха по ръцете и птичките чуруликаха из зеления листак. Тя покори с принца най-високите планини и макар нежните ѝ крачета да кървяха и това да се виждаше, тя се смееше и го следваше, докато видеха облаците да плават под тях, сякаш ято птици отлита за топлите страни.

Докато всички спяха в палата на принца, тя излизаше и сядаше на широките мраморни стълби. Спускаше пламналите си крака в хладната морска вода да облекчи болката и потъваше в мисли за всички там долу, в морските дълбини.

Една нощ се появиха сестрите ѝ ръка за ръка и запяха тъй скръбно, че тя им махна с ръка. Те я познаха и ѝ разказаха, колко мъка им е причинила. Оттогава всяка нощ те идваха, а веднъж в далечината тя видя старата си баба, която не беше излизала на повърхността от много години и морския крал с корона на глава. Те протегнаха към нея ръце, но не посмяха да приближат брега както сестрите ѝ.

Ден след ден тя ставаше все по-скъпа на принца – обичаше я както се обича добричко, мило дете, но и през ум не му минаваше да я направи своя кралица, а тя трябваше да се омъжи за него, иначе нямаше да получи безсмъртна душа и на сутринта след неговата сватба щеше да се превърне в морска пяна.
„Не ме ли харесваш повече от всички?“ – питаха очите на малката русалка, когато той я прегръщаше и целуваше по красивото чело.
– Да, ти си ми тъй скъпа – отвръщаше принцът, – защото имаш най-доброто сърце и си ми толкова предана, пък и приличаш на момичето, което видях някога, но повече май никога няма да видя. Бях на кораб, който се разби, вълните ме изхвърлиха на брега до един свят манастир, където служат няколко млади момичета. Най-малката ме намери и ми спаси живота. Успях да я видя само два пъти, но тя е единствената на този свят, която бих могъл да обичам. Ти толкова приличаш на нея, че почти измести образа ѝ в сърцето ми. Тя е обречена на храма, затова добрата съдба те изпрати при мен и ние никога няма да се разделим!

„Уви, той не знае, че аз му спасих живота! – рече си малката русалка. – Аз го пренесох през морето до гората край храма, аз седях, скрита под морската пяна, и чаках хората да дойдат при него! – и малката русалка въздъхна дълбоко, защото не можеше да плаче. – Момичето е посветено на храма и няма да се срещнат повече, а аз съм с него, виждам го всеки ден, ще го подкрепям, ще го обичам, ще жертвам за него своя собствен живот!“

Скоро се разчу, че принцът щял да се жени за хубавата щерка на съседния крал, затова приготвиха великолепен кораб. Казваха, че уж заминавал на посещение при съседния крал, но всъщност, за да види дъщеря му, принцесата. Цялата му кралска свита щеше да го придружава. Малката русалка се усмихна и поклати глава. Тя знаеше по-добре от всеки друг какво мисли принцът: „Трябва да замина – бе ѝ рекъл той – и да видя тази хубава принцеса, родителите ми настояват. Но няма как да ме принудят да я доведа у дома като своя съпруга. Не мога да я обичам, тя няма да прилича на хубавицата от храма като теб. Ако непременно трябва да си избера съпруга, по-скоро ще избера теб, мое безмълвно откритие с очи, които могат да говорят.“ После той я целуна по розовите устни, поигра си с дългата ѝ вълниста коса и положи глава до сърцето ѝ, което мечтаеше за човешко щастие и безсмъртна душа.

– Нали не се плашиш от морето, мое нямо дете? – попита той, когато се качиха на прекрасния кораб, който щеше да ги откара до съседното кралство и започна да ѝ разказва за морските бури, за странните риби в морските дълбини и какво е видял там водолазът, а тя се усмихваше на приказките му, защото знаеше много повече от всеки друг за морското дъно.

В една лунна нощ, когато всички освен кормчията спяха, тя седна в края на борда и се втренчи в бистрата вода. Май видя бащиния си замък, на върха му седеше баба ѝ със сребърна корона на глава и се взираше през буйните течения към кила на кораба. После сестрите ѝ изплуваха над водата, скръбно я изгледаха и закършиха белите си ръце. Тя им помаха, усмихна се, сякаш да каже, че всичко тръгва добре, даже щастливо, но неочаквано приближи младият юнга и русалките се гмурнаха в дълбините, а момчето реши, че е видяло морска пяна по вълните.

На сутринта корабът влезе в пристанището на разкошен град – столицата на краля, който принцът щеше да посети. Звъннаха църковни камбани, от високите кули затръбиха фанфари, а войниците стояха с развети знамена и бляскави щикове. Всеки ден имаше тържества. Балове и пирове се редуваха един подир друг, но принцесата още я нямаше. Тя щеше да дойде от далечен свят храм, където усвояваше всички кралски добродетели. Накрая пристигна и тя.

Малката русалка копнееше да види дали е красива и трябваше на часа да признае – по-голяма хубавица не беше виждала. Кожата ѝ беше нежна и светла, а под дългите ѝ мигли се смееха две тъмносини искрени очи!
– Това си ти! – смая се принцът. – Ти ме спаси, когато лежах на брега като мъртъв! – и той притисна в обятия поруменялата си булка.

– Ах, как се радвам! – рече той на малката русалка. – Стана най-доброто, за което не смеех и да се надявам. Знам, че се радваш на моето щастие, защото ме обичаш най-много от всички!
Малката русалка целуна ръката му, а сърцето ѝ щеше да се пръсне. Сватбата му щеше да я погуби – изгревът на другата сутрин щеше да я превърне в морска пяна.

Екнаха църковните камбани и кралските глашатаите препуснаха да разгласят годежа из града. На всеки олтар в скъпи сребърни лампи горяха благовония. Свещениците размахаха кандилници, булката и младоженецът сбраха ръце и получиха благословията на епископа. Малката русалка стоеше в коприна и злато, подхванала воала на булката, но ушите ѝ не чуваха тържествената музика, очите ѝ не виждаха святата церемония, тя мислеше за нощта на своята смърт и всичко, което беше загубила в живота си.

Още същата вечер младоженците се качиха на кораба, топовете загърмяха, всички знамена се развяха, а на палубата беше разпъната скъпа палатка от пурпур и злато с най-пухкавите възглавници, където младоженецът и булката щяха да спят през хладната тиха нощ.

Платната се издуха от вятъра и корабът се плъзна леко по кристалната морска вода.

Щом притъмня, запалиха разноцветните фенери и моряците затанцуваха весело на палубата. Малката русалка си спомни как за пръв път изплува от морските дълбини и видя същия този разкош и радост. Тя се завъртя като вихър и затанцува с останалите. Летеше точно както лястовичката лети, когато я преследват, а край нея гръмнаха възторжени похвали – по-прекрасно никога не беше танцувала. Сякаш остри бръсначи режеха нежните ѝ нозе, но тя не усещаше нищичко. Нещо по-страшно режеше сърцето ѝ. Тя знаеше, че това е последната нощ, когато го вижда, онзи, заради когото остави семейство и дом, прости се с вълшебния си глас и всекидневно търпя безкрайни мъчения, а той не знаеше нищо. Това беше последната нощ, в която дишаше същия въздух с него. Погледна дълбокото море и звездното синьо небе, чакаше я вечна нощ без мисли и мечти, нея, която нямаше душа и не можа да си спечели. Веселието на кораба продължи до среднощ, тя се смееше и танцуваше с мисълта за смъртта в сърцето си. Принцът целуваше хубавата си булка, а тя си играеше с черната му коса. После, ръка за ръка, двамата се оттеглиха в прекрасната палатка.

На кораба се възцари тишина и покой, единствен кормчията стоеше на руля. Малката русалка опря белите си ръце на перилата и зачака от изток зората – знаеше че първите слънчеви лъчи ще я погубят. Внезапно от морето видя да изплуват сестрите ѝ, пребледнели като нея. Прекрасните им дълги коси вече не се вееха на вятъра, бяха отрязани.
– Отстъпихме ги на вещицата, за да не умреш нощес! А тя ни даде този нож, виж само колко е остър! Преди да изгрее слънцето, трябва да го забиеш в сърцето на принца – щом топлата му кръв оплиска нозете ти, те ще се слеят в рибешка опашка. Пак ще станеш русалка, ще слезеш при нас във водата и ще изживееш своите триста години, преди да се превърнеш в солена морска пяна. Побързай! Или той, или ти ще умреш при изгрев слънце. От мъка по тебе белите коси на баба опадаха докрай, също като нашите под ножа на вещицата. Убий принца и се върни! Побързай, виж алената линия на хоризонта! След минути слънцето ще изгрее и ти ще умреш! – и при тези думи те въздъхнаха дълбоко и потънаха в морето.

Малката русалка дръпна пурпурната завеса на палатката и видя заспалата хубава булка, отпуснала глава на гърдите на принца. Тя се наведе, целуна прекрасното му чело, вдигна очи към небето, където зората светлееше все повече и повече, погледна острия нож и пак спря поглед на принца, който шепнеше в съня си името на своята булка. Само тя беше в мислите му. Ножът затрепери в ръцете на русалката и тя го метна далеч във вълните. Мястото, където потъна, се обагри в червено – сякаш капки кръв се процеждаха във водата. Тя с копнеж се взря още веднъж в принца, хвърли се в морето и усети как тялото ѝ се превръща на пяна.

Слънцето се издигна над водата. Лъчите му паднаха нежно и топло върху смъртно студената пяна – малката русалка не усещаше смъртта – виждаше яркото слънце, а над нея плаваха стотици нежни прозрачни създания. През тях тя виждаше белите платна на кораба и алените облаци по небето. Гласовете им се сливаха в тъй ефирна мелодия, че човешко ухо не би могло да я долови, нито земни очи да зърнат странните създания. Макар без криле, те се рееха във въздуха, защото бяха тъй леки. Малката русалка забеляза, че и тя има като тяхното тяло – издигаше се все по-нагоре и нагоре от пяната.
– Къде съм? – попита тя и гласът ѝ звучеше като на другите създания, тъй ефирен, че земна музика не би могла да го повтори.
– При дъщерите на въздуха! – отвърнаха те. – Русалките нямат безсмъртна душа и не могат да я получат без любовта на човек! Техният вечен живот зависи от чужда сила. Дъщерите на въздуха също нямат вечна душа, но могат да спечелят, ако вършат добрини. Сега летим към топлите страни – там неподвижният заразен въздух погубва хората, но ние им носим прохлада. Пръскаме аромат на цветя и носим прераждане и здраве. Ако триста години вършим добрини, ще получим безсмъртни души и ще споделим вечното щастие на хората. Ти също, клета малка русалке, от все сърце се бори като нас за това. Толкова изстрада и изтърпя, че се въздигна до света на въздушните духове и след триста години с добрите си дела сама ще спечелиш безсмъртна душа.
Малката русалка вдигна своите прозрачни ръце към слънцето Божие и за пръв път усети сълзи.

Откъм кораба се разнесе шум и оживление. Тя видя принца с хубавата си булка да се оглеждат за нея, после двамата печално се взряха в морската пяна, сякаш знаеха, че тя се е хвърлила във вълните. Невидима, тя целуна булката по челото, усмихна се на принца и се издигна с другите деца на въздуха към розовия облак, който плаваше във въздуха.
– След триста години ще се носим в царството Божие!
– Може и по-бързо! – прошепна някой. – Невидими ние влизаме в домовете на хората при децата им. Всеки път, когато срещнем добро дете, което радва родителите си, Бог смалява нашето изпитание. Детето не знае, че ние летим в стаята и ако се усмихнем от радост, че е добро, срокът ни от триста години намалява с година. Ако срещнем лошо или злобно дете, плачем от скръб и всяка сълза добавя един ден към нашето изпитание.