Тази Андерсенова приказка многократно е превеждана на български, но вероятно първият ѝ превод (от руски) е повлякъл тази грешка в името – малкият войник е излят не от олово, а от калай. Оловото е изключително мек и отровен метал, и никой (дори в миналото!) не би правил лъжици или детски играчки от олово.
И понеже приказката е подходяща за дечица, решихме, че няма нужда в главите им да се създават грешни представи… дори в името на старата традиция.
Имаше едно време двайсет и пет калаени войника – всичките братя, защото бяха родени от една стара калаена лъжица. В ръцете си стискаха пушки и гледаха право напред, а униформите им бяха чудесни – в синьо и червено. Първото, което чуха, щом ги извадиха от кутията, в която лежаха, беше:
– Калаени войници! – ахна едно малко момченце и плесна с ръце.
Получи ги като подарък за рождения си ден и веднага ги извади на масата. Войниците досущ си приличаха, само един беше малко по-различен – имаше един крак, защото бе излян последен и калаят не стигна, но той стоеше толкова здраво на единия си крак, колкото другите на двата си и затова точно той стана прочут.
Масата, на която стояха калаените войничета, беше отрупана с други играчки, но от всички най- хващаше око едно гиздаво картонено замъче. През малките прозорчета се виждаха дворцовите зали. Отвън малки дръвчета ограждаха парче огледало, което всъщност представляваше езеро. В него плуваха и се оглеждаха восъчни лебеди. Беше много красиво, но от всичко най-красива беше млада госпожица, която стоеше пред отворената порта на замъка. И тя бе изрязана от картон и носеше пола от най-фин муселин, а през раменете си – тясна синя лента, преметната като шал. Отпред сияеше лъскава пайета, голяма колкото лицето ѝ. Малката госпожица бе разперила ръце, защото беше балерина. Единият ѝ крак беше вдигнат тъй високо, че калаеният войник не можа да го види и реши, че и тя като него има само един крак.
„Точно съпруга за мен! – рече си той, – но е толкова високопоставена и живее в палат, пък аз имам само кутия – вътре сме двайсет и петима и няма място за нея! И все пак трябва да ѝ се представя.“ И той залегна зад една кутия за енфие на масата. Оттам можеше да наблюдава малката чаровна дама, която си стоеше на един крак, без изобщо да залита.
Щом се свечери, другите калаени войници се прибраха в кутията и хората в дома легнаха да спят. Тогава играчките започнаха да си играят – ходеха си на гости, играеха на война и устройваха балове. Калаените войници тропаха по кутията, защото и те искаха да участват, но не успяха да вдигнат капака.
Лешникотрошачът играеше на прескочикобила, тебеширът тракаше по дъската.
Настана такава олелия, че канарчето се събуди и започна да говори, при това в рими. Само калаеният войник и балерината не помръдваха. Тя стоеше изпъната на пръсти с разтворени ръце. Той също седеше изпънат на единствения си крак, а очите му за миг не се отделяха от нея.
Часовникът удари полунощ и щрак – капакът на кутийката за енфие се отвори, но вътре нямаше тютюн, не, ами дребен черен трол – ах, че изненада!
– Хей, войниче – викна тролът, – какво си се зазяпал?
Но калаеният войник се престори, че не го чува.
– Добре, утре ще се разправяме! – закани се тролът.
Съмна се и децата пристигнаха . Преместиха калаения войник на прозореца и дали заради трола, дали заради течението – не щеш ли, прозорецът се отвори и калаеният войник падна с главата надолу от третия етаж.
Със страшна скорост тупна долу, кракът му щръкна нагоре и остана с каска и шик, забити между паважа.
Бавачката и момченцето веднага слязоха да го търсят, но макар че едва не го стъпкаха, не можаха да го видят. Да беше извикал калаеният войник: „Ето ме тук!“ сигурно щяха да го намерят, но той не смяташе за редно да крещи, щом е в униформа.
Скоро заваля, капките падаха все по начесто – изсипа се същински порой. Щом спря, оттам минаха две момчета.
– Я виж, – възкликна едното, – калаено войниче! Да го направим моряк!
И те сгънаха лодка от вестник, сложиха войничето в средата и сега той плаваше в канавката, а те тичаха отстрани и пляскаха с ръце.
Леле, леле! Какви вълни бушуваха в тази канавка и колко силно беше течението.
Е, да – нали валя дъжд из ведро.
Хартиената лодка подскачаше нагоре-надолу и така се клатушкаше, че калаеното войниче потрепери, но дори не помръдна, гледаше храбро напред и стискаше в ръце пушката си.
Внезапно лодката навлезе в дълъг водосток и тъй притъмня – сякаш беше в своята кутия.
– Къде ли отивам? – чудеше се той. – Да, да, за всичко е виновен онзи трол! Ех, да беше и младата дама в лодката, щеше да е все едно, дори да беше два пъти по-тъмно!
Не щеш ли, отнякъде изскочи едър воден плъх, който живееше във водостока.
– Имаш ли паспорт? – кресна плъхът. – Дай си паспорта!
Но калаеният войник нищо не отвърна, само стисна пушката си по-здраво.
Лодката летеше напред и плъхът хукна подире ѝ. Ох! Как скръцна със зъби и как закрещя:
– Спрете го, спрете го! Не си плати таксата, не си показа паспорта.
Но потокът забърза още повече. Калаеният войник тъкмо видя в края на тунела да проблясва дневна светлина, когато долови грохот, тъй ужасен, че би стреснал и най-смелия юнак. В края на водостока водата се изсипваше отвисоко в широк канал. Това за него беше толкова опасно, колкото за нас водопад.
Твърде късно – вече нямаше връщане назад! Лодката устремно се носеше и единственото, което можеше да направи горкият калаен войник, беше да е колкото може по-храбър – всеки би казал – око му не трепва. Лодката се превъртя три-четири пъти и се напълни догоре с вода – нищо не можеше да я спаси. Калаеният войник се озова във водата до шия, лодката потъваше все повече, а вестникарската хартия бързо се размекваше. Водата покри главата на войника и той се сети за прекрасната балерина, която вече никога нямаше да види и в ушите му прозвуча:
Боецо, боецо, грози те беда!
Скоро ще те застигне смъртта!
Вестникарската хартия в миг се разпадна, калаеният войник потъна във водата и в този миг го глътна една голяма риба.
Ох, колко тъмно беше вътре! По-тъмно и тясно от оня водосток, но калаеният войник беше храбър и залегна с пушка в ръка.
Рибата заплува нагоре-надолу, замята се бясно и накрая замря. Мина време, светлината блесна ярко и някой извика:
– Калаен войник!
Рибата беше хваната, занесена на площада, продадена и донесена в кухнята, където слугинчето я разпори с големия кухненски нож.
С два пръста то измъкна войника за кръста и го занесе в дневната, където всички искаха да видят забележителното човече, което беше пътешествало в корема на рибата, но калаеният войник хич не се възгордя.
Изправиха го на масата и там – ах, какви чудеса стават по света! Калаеният войник се намираше в същата стая, в която беше преди, видя същите деца и същите играчки на масата, прекрасния замък с хубавата малка балерина, която още седеше на един крак, а другият беше вдигнала високо нагоре и стоеше, без да помръдва. Калаеният войник толкова се трогна, че за малко да заплаче с калаени сълзи, но не беше редно. Той я погледна, тя го погледна, но не си казаха нищо.
И в този миг едно от малките момченца грабна войника и го метна право в камината без всякаква причина. Със сигурност за всичко беше виновен онзи трол от тенекиената кутия.
Калаеният войник се обля в светлина, усети страшна горещина, ала дали от истинския пламък или от пламъка на любовта, той не знаеше. Боята по него вече я нямаше, дали от пътешествието или от мъка, никой не би могъл да каже.
Той погледна малката госпожица, тя го погледна и той усети как се разтапя, но още стискаше своята пушка здраво в ръце.
Тогава вратата се отвори, течението подхвана балерината и я запрати като силфида право в камината при калаения войник, пламъците я обхванаха и тя изчезна. Калаеният войник се стопи на топче.
На сутринта, когато слугинчето изнесе пепелта, намери едно калаено сърчице, а от балерината беше останала само пайетата, черна като въглен.
КРЕДИТ: „The brave tin soldier (Den standhaftige Tinsoldat)“, 1838г. – Hans Christian Andersen (Ханс Кристиан Андерсен); ИЛЮСТРАЦИИ: Nardini – 1900г.; ПРЕВОД: Л.Петкова, © prikazki.eu 2024г,;
